Изгубеният град

С бавна и олюляваща се походка, като на пияни, Остин и Скай настигнаха другите. Сляха се с тълпата и минаха през портата и каменния мост. На кръглата алея отпред бяха наредени колите в очакване на гостите, които сърдечно се сбогуваха и си пожелаваха приятна вечер. Скоро всички си заминаха и останаха само Остин и Скай. Приближи още една кола. Беше „Ролс Ройс“-ът на Дарне. Шофьорът явно бе сметнал, че колата е на някой от гостите. Остин отвори задната врата на Скай.

Чу някой да крещи на френски, обърна се и видя Марсел да тича по моста. Един от прислужниците, който стоеше наблизо, чу нареждането на Марсел и застана между Остин и колата. Охранителят тъкмо посягаше под смокинга си, когато Остин го обезвреди със силен удар в диафрагмата и изкрещя на Скай да се качва в колата. Той изтича от другата страна, отвори със замах вратата, изхвърли шофьора навън, удари го с лакът през устата и седна зад волана.

Включи на скорост и натисна газта. „Ролс Ройс“-ът потегли, хвърляйки камъчета зад себе си, и поднесе, докато профучаваха покрай фонтана. Остин забеляза движение от лявата страна. Някой тичаше към колата. Завъртя рязко волана в обратната посока. Пред фаровете изскочи още един охранител. В ръцете си държеше пистолет.

Остин се сниши зад таблото и натисна газта до дупка. Мъжът се преметна през капака и се удари в предното стъкло, след което се изтъркаля настрани. Стъклото се напука. След това се строши прозорецът откъм пътническото място. Остин видя проблясване на дуло пред себе си и чу особен звук, сякаш някой удряше с пневматичен чук по хромираната решетка. Завъртя волана, усети удар с още едно тяло и врътна в обратна посока.

В лицето му блесна силна светлина. Не виждаше нищо през напуканото стъкло. Натисна отново газта, мислейки си, че се е насочил към портата, но този път ориентацията му изневери. Колата се удари в ръба на рова, подскочи във въздуха и падна във водата. Въздушната възглавница се отвори и докато Остин се опитваше да се пребори с нея, усети как през прозореца се стича вода. По покрива на потъващия автомобил се сипеха куршуми, но водата ги забавяше. Остин се сви зад таблото и напълни дробовете си с въздух. След секунда колата потъна под вода.

„Ролс Ройс“-ът заби дългата си муцуна във водата като аварирала подводница и след броени секунди затъна в тинята и утайките, трупани с векове. Остин пропълзя пипнешком на задната седалка, протегнал ръце като антенки на рак. Пръстите му напипаха мека плът. Скай го хвана за китките и го издърпа до тънкия слой въздух. Той чуваше ускореното й дишане.

Остин изплю тинестата вода от устата си.

— Чуваш ли ме?

Нечленоразделният отговор май беше „да“.

Водата стигаше до брадичката му. Той протегна шия, за да държи устата и носа си над водата и бързо изстреля инструкциите си.

— Без паника! Стой до мен! Стисвай ръката ми, когато имаш нужда от въздух. Разбра ли?

Още едно нечленоразделно гъргорене.

— Сега си поеми три пъти дълбоко въздух и задръж!

Дишайки в унисон, те напълниха дробовете си докрай, точно когато въздушният джоб изчезна и те се оказаха изцяло под вода. Остин дръпна Скай към вратата, свали прозореца, измъкна се през него и я изтегли след себе си. По повърхността на водата блестяха фенерчета. Двамата щяха да са мъртви в мига, в който подадат глави. Той я хвана здраво и заплува надалеч от колата.

Изминаха едва няколко метра, когато Скай стисна ръката му. Остин също я стисна в отговор и продължи да плува. Скай отново размърда пръсти. Беше останала съвсем без въздух. Остин се насочи нагоре към едно тъмно петно. Извади глава над водата, колкото да се подават само едно ухо и око. Марсел и хората му стреляха срещу мехурчетата въздух, които излизаха от потъналия автомобил. Той дръпна Скай на повърхността и тя си пое въздух със свирещ звук като повредена помпа. Остин й даде секунда да напълни дробовете си и отново я натисна под водата.

Плувайки и излизайки само за глътка въздух, те успяха да се отдалечат от преследвачите си, но Марсел започна да разширява периметъра на търсене. Светлините от фенерите обхождаха целия ров. Остин плуваше близо до стената на замъка. Лявата му ръка беше протегната, за да се ориентира по хлъзгавите камъни. Заобиколиха една от кулите и се скриха в сянката на голям камък.

— Колко остава? — попита Скай, едва произнасяйки думите, но със здравословен гняв в гласа.

— Още едно гмуркане. Трябва да се измъкнем от рова.

Скай изруга на френски. Гмурнаха се отново, преплуваха до отсрещната страна и се подадоха на повърхността точно под гъсталака на брега.

Остин пусна китката на Скай и се хвана с две ръце за клоните. Забивайки стъпала в процепите между камъните по стената на рова, той се заизтегля нагоре като скален катерач под таван. Издърпа се по корем през ръба и подаде ръка на Скай. В мига, в който и тя се озова горе, изведнъж множество фенери осветиха храсталака.