Изгубеният град

Искаше да се вдигне само с още няколко педи. Сърцатият биплан явно чу молитвите му, защото набра още височина и едва-едва закачи върховете на дърветата с колелата си. Крилете се разлюляха, но бързо си възвърнаха равновесието.

Докато самолетът продължаваше да се издига, Остин се огледа наоколо. Пейзажът тънеше в мрак, с изключение на замъка Фошар и зловещите му кули, които бяха облети в светлина. Опита се да начертае мислена карта, разчитайки на спомените си от пътуването с колата. Видя кръглата площадка със странния фонтан и алеята, водеща през дългия тунел от дървета.

Зави, за да последва пътя през лозята на изток. Летеше на височина около триста метра. Бореше се с лекия вятър, който не позволяваше на самолета да надвиши скорост от сто и двайсет километра в час. Доволен, че е поел курс към цивилизацията, той взе микрофона, свързан с кабината на Скай.

— Съжалявам за излитането — опита се той да надвика рева на двигателя, — надявам се да не съм те разтресъл прекалено.

— Всичко е наред, само да успея да си върна зъбите в устата.

— Радвам, се да го чуя. Внимавай със зъбите, ще ти трябват за вечерята.

Идея къде отиваме?

— Летим горе-долу в посоката, от която дойдохме. Оглеждай се за светлини. Ще се опитам да кацна на пътя до някой град. Надявам се, че по това време да няма много движение. Отпусни се и се наслаждавай на полета.

Остин насочи вниманието си към безопасното приземяване. Въпреки кавалерското си отношение, беше наясно с рисковете, които го очакваха. Летеше практически на сляпо над непознат терен, с антикварен самолет, без никакъв опит, с изключение на онзи панаир. Същевременно се наслаждаваше на простата надеждност на старата машина. Това си беше истински полет. Нямаше покрив на кабината, която да го дели от хладния вятър. Седеше буквално върху двигателя и шумът го оглушаваше. Изпита още по-голямо уважение към мъжете, летели с тези самолети в бой.

Много му се искаше да изтръгне още няколко възела от биплана, който едва пълзеше в нощното небе. Окуражи се, като видя блещукащи светлинки в далечината. Наближаваха края на огромните владения на Фошар. Самодоволството му изгасна, като чу Скай да крещи в слушалките.

В същия момент забеляза някакво движение с периферното си зрение и се обърна наляво. Хеликоптерът, който ги беше преследвал над лабиринта, като по магия се беше материализирал на няма и сто метра от тях. Кабината беше осветена, а на пътническото място седеше един от охранителите на Фошар с автомат в скута. Въпреки че самолетът бе лесна мишена, той не направи опит да стреля.

След секунда по радиото се чу познат глас — Емил Фошар.

— Добър вечер, мистър Остин. Много се радвам да ви видя отново.

— Каква приятна изненада, Емил! Но не забелязвам да сте в хеликоптера.

— Защото съм в контролната зала на замъка. Аз обаче ви виждам много ясно с камерата на хеликоптера.

Остин се обърна към камерата, закачена под хеликоптера, и помаха с ръка за поздрав.

— Мислех, че още сте в тъмницата с останалите плъхове.

Емил не обърна внимание на хапливата забележка.

— Харесва ли ви моят „Фокер Авиатик“, мистър Остин?

— Бих предпочел F-6 с ракети въздух-въздух, но и с това ще се задоволя. Много мило от ваша страна, че ми го заехте.

— Няма за какво. Фошар са извънредно щедри към гостите си. А сега ще ви помоля да обърнете или ще бъдете застрелян.

Мъжът в хеликоптера се размърда и насочи своя АК-47 към кабината на самолета.

— Очевидно сте ни проследили. Защо не ни застреляхте по-рано?

— Не ми се ще да повредя самолета.

— Ах, тези момчета с техните играчки.

— Моля?

Остин остави самолета на дрифт за няколко метра. Хеликоптерът рязко зави, за да избегне сблъсъка.

— Съжалявам — извини се Остин, — не съм свикнал с този самолет.

— Детинските ти маневри доникъде няма да те отведат! — мина на „ти“ Фошар. — Добре познавам способностите на моя „Авиатик“. Много неприятно ще ми бъде да го изгубя, но съм готов да го преживея. Само гледай!

Емил явно беше дал заповед на пилота си, защото хеликоптерът се вдигна високо над „Авиатика“ спусна ските си на няколко педи над главата на Остин. Бипланът опасно се залюля под въздушното течение. Остин насочи носа на самолета надолу, но хеликоптерът го последва, за да му покаже, че няма къде да избяга. След няколко секунди хеликоптерът се дръпна и отново се озова зад опашката му.

В слушалките се чу гласът на Емил.

— Както виждате, мога да ви сваля, когато си пожелая. Ако не обърнете назад, и двамата с приятелката ти ще загинете.

— Аз може и да не съм ти от полза, но ако тя умре, и тайната на шлема си отива с нея.

— Ще поема този риск.

— А дали първо да не питаш майка си?

Емил изруга на френски. След секунди хеликоптерът отново се вдигна над самолета. Ските му го притиснаха надолу. Вдигна се леко и отново се спусна. Остин едва удържаше „Авиатика“. Беше неравна надпревара. Самолетът от плат и дърво не беше равностоен противник на бързия и маневрен хеликоптер. Емил можеше да го притиска надолу, докато не се разбие или не се разпадне във въздуха.

Остин грабна микрофона.

— Добре, ти печелиш. Какво искаш да направя?