Изгубеният град

— Oui!16 — отвърна Остин с уморена усмивка.

Онзи кимна разбиращо с глава и им подаде книгата за регистрация.

15

Траут лежеше на койката с ръце под главата. Изведнъж усети, че тихото ръмжене на двигателите на подводницата се е заменило от едва доловима вибрация. Почувства леко разтърсване, все едно подводницата е спряла. После настъпи тишина.

— Какво беше това? — обади се Гамей, която дремеше на горната койка.

— Струва ми се, че акостирахме.

Той свали длъгнестото си тяло от койката, стана и притисна ухо до вратата. Не чу нищо и реши, че подводницата е стигнала до целта си. След няколко минути вратата се отвори и въоръжените пазачи им заповядаха да се размърдат. Санди чакаше в коридора, охранявана от други двама. Бяха я преместили в друга каюта и сега за първи път я виждаха след посещението на Маклийн.

Пол й намигна успокоително, я тя му отговори с нервна усмивка. Санди се държеше, но Траут не беше изненадан от издръжливостта й. Човек, който редовно пилотира батискаф, може да бъде уплашен, но не и да изгуби ума си. Водени и следвани от пазачи, тримата се изкачиха няколко нива по-нагоре и стигнаха до палубата на подводницата пред командния пункт.

Подводницата беше дълга около сто и двайсет метра. Беше закотвена в укритие за подводници, напомнящо на пещера с висок сводест таван. В далечния й край се виждаше сложна система от конвейерни ленти и подемници, които изчезваха някъде в стената. Пазачите ги избутаха по тясното мостче. Маклийн чакаше на кея.

— Добър ден, спътници — поздрави ги той с широка усмивка. — Последвайте ме, ако обичате, за да навлезем в следващата фаза от нашето приключение.

Маклийн ги поведе към голям товарен асансьор. Когато вратата се затвори, той погледна часовника си и усмивката му изчезна.

— Имате трийсет и две секунди да говорите — каза той.

— Трябват ми само две, за да попитам къде сме — отвърна Пол.

— Не знам точно, но съдейки по климата и релефа, предполагам, че сме някъде в Северно море или Скандинавия. Може би дори Шотландия. — Той отново погледна часовника си. — Времето изтече.

Вратата на асансьора се отвори и те се озоваха в малка стая. Въоръженият пазач, който ги очакваше, излая нещо по радиостанцията и ги поведе навън към един минибус. Направи им знак да се качат, а самият той седна отзад, за да може да ги държи под око. Преди да спуснат щорите на прозорците, Пол успя да зърне дълго тясно заливче под шосето.

След двайсетина минути по черни пътища бусчето спря и пазачът им нареди да слязат. Намираха се в комплекс от сгради, ограден с бодлива тел с електрически трансформатори върху нея. Навсякъде имаше охрана, а комплексът обезпокоително напомняше на концентрационен лагер. Въоръженият мъж им посочи една ниска и широка бетонна сграда, напомняща на склад. За да стигнат до нея, трябваше да преминат през друга бодлива тел. Докато вървяха към входа, от постройката се разнесе неземен крясък, последван от хор от пронизителни писъци и вой.

На лицето на Санди се изписа тревога.

— Това зоопарк ли е? — попита тя.

— Може и така да се каже — отговори Маклийн. Мрачната му усмивка не беше особено успокояваща. — Но тук ще видите същества, за чието съществуване Лондонският зоопарк дори и не подозира.

— Не разбирам — каза Гамей.

— Ще разберете.

Пол го сграбчи за ръкава.

— Не си играйте с нас, моля ви!

— Съжалявам за жалкия опит за хумор. Правил съм това вече много пъти и започвам да обръгвам. Опитайте се да не се плашите твърде много от това, което ще видите. Целта на представлението не е да ви нарани, а само да ви стресне и да ви накара да се подчините.

Пол се усмихна вяло.

— Нямате представа колко добре се почувствахме, доктор Маклийн.

Маклийн повдигна рунтавите си вежди.

— Виждам, че и вие си падате по черния хумор.

— Какво да правя, нали съм янки. Дългите зими не предразполагат към слънчева представа за света.

— Това е добре. Ще ви трябва всяка частица песимизъм, на който сте способни, за да оцелеете в този ад. Добре дошли на странния остров на доктор Моро — каза той, напомняйки им фантастичния разказ за лудия учен, който превръща хората в животни.

Пазачът отвори двойната стоманена врата и смрадта, която се разнесе отвътре, задуши всичките им мисли. Но миризмата не беше нищо в сравнение със звуците и картината, която се откри пред очите им в голямата зала.

Покрай стените бяха наредени клетки с човекоподобни зверове, които хапеха и деряха с нокти по решетките. Бяха двайсет и пет — трийсет на брой. Стояха на два крака, полуприведени, и носеха мръсни парцали.

Дългите им и сплъстени бели коси и бради криеха лицата им, но все пак си личаха съсухрените и сбръчкани черти със старчески петна. Надаваха дивашки яростни викове, оголвайки неравните си пожълтели зъби. В кървавочервените им очи блестяха ужасяващи пламъци.