Капан за мишки

— Е, вие не знаете, но всеки психиатър ще ви каже, че Личко е много известно име в нашата наука. Имаме класификация „според Личко“, определения „според Личко“, изобщо в психиатрията името е класика. И ми стана любопитно да видя болния, който носи същото име. Олег Петрович, както се казва, ме „зариби“ още от първия ни разговор. Известно време го наблюдавах лично, а после отмених всички предписания, оставих общоукрепващите препарати, витамините, стимулаторите за мозъчното кръвообращение… Впрочем тези подробности не са интересни за вас. Като лекар разбирах, че след лечението в „Белите стълбове“ той вече няма да се възстанови напълно, но се надявах, че поне малко мога да му помогна. Вие сте още много млад, драги, не знаете какъв беше животът в средата на осемдесетте, когато Олег Петрович попадна в нашата болница, и по какви правила се играеше тогава. Не можех нито да опровергая диагнозата, нито да я променя. Не смеех. Исках да продължа да работя и между другото… да живея. Диагнозата на Олег Петрович беше поставена в Института по съдебна психиатрия, а вие знаете ли какво е това? Разбира се, че не, от къде ще знаете! Ако бях дръзнал да поставя под съмнение тяхна диагноза, щеше да ме сполети приблизително участта на Олег Петрович. В Института по съдебна психиатрия в онези години поставяха диагнози на всички дисиденти и други неугодни на властите лица, за да им запушат устите. Там работеха блестящи учени, превъзходни диагностици, там имаше извънредно солидна научна база, но какво са можели да направят те, когато са получавали обаждане от високо място? Ни-щич-ко! Нареждали са им и те са поставяли диагноза, защото нашата тогавашна власт бе превърнала психиатрията в свое помощно наказателно средство. И всички ние бяхме заложници: и болните, и здравите, и самите лекари. Знаете ли какво стана с човека, който стреля по Горбачов?

— Не — учудено проточи Андрей. — Аз дори не си спомням подобен случай. Значи някой е стрелял по Горбачов?

— Боже мой, приятелю, колко сте млад! — весело възкликна Юркунс и кой знае защо, се разсмя. — Колко много неща от предишния ни живот не знаете! Да, по Горбачов веднъж стреляха на самия Червен площад, по време на манифестация, човек от тълпата. Всъщност не е могъл и да стреля, навреме са го обезвредили, успял е само да извади оръжието и да се прицели. И знаете ли какво направил Горбачов? Казал, че не иска този човек да лежи в затвора и ако трябва да го накажат, нека го изкарат душевноболен. Речено — сторено, командата отгоре е безпрекословна заповед. На бърза ръка скалъпили диагнозата и човекът прекарал пет години в заведение като моето. Наистина, лекували са го не толкова настървено като Олег Петрович — все пак времената вече бяха други, и този атентатор излязъл от болницата почти здрав.

— Но на кого е пречел Олег Петрович? Той е бил обикновен милиционер, оперативен работник, освен това съвсем млад… — стъписано каза Андрей. — Ако е бил дисидент, мама щеше да знае, а тя искрено го смята за убиец. Какво тогава…

— Именно, драги — Лев Яковлевич си наля още коняк и започна да отпива малки глътчици. — Какво тогава? Между другото Олег Петрович наистина не е бил дисидент, защото дори в най-ясните му часове и минути не съм чувал от него никакви подобни разсъждения или изказвания. Значи е имало нещо друго.

— Но какво, какво? Заради какви грехове може да тикнеш в лудницата един млад милиционер и да го доведеш до състояние на вегетиране? Той имаше ли някакви предположения? Каквито и да е, може и най-незначителни? Нали самият вие казахте, че много сте общували с него, сигурно е споделил с вас, ако е подозирал нещо.

— Там е работата, че нищо не подозираше. И после, как си представяте вие нашето общуване? Дълги вечерни разговори на чаша чай в тих кабинет — като нашия с вас сега ли?

Честно казано, Андрей, кой знае защо, си бе помислил точно това.