Капан за мишки

— Всичко е възможно. И Екатерина, и Елизавета. Но е възможно и да е Елена. И е възможно именно нея, именно тази Елена Шляхтина, да е имал предвид Олег Петрович, когато до безкрай е записвал една и съща фраза: „Не разбирам защо Лена постъпи така“. Тя го е наклеветила. Дала е на следствието и пред съда лъжливи показания. И Олег Петрович не е разбирал защо. Нещо повече, те са се познавали, дори — ще си позволя да предположа — са се познавали добре. В противен случай той щеше да напише „Шляхтина“ или да я нарече по собствено и бащино име, като непознат, страничен човек. Разбирате ли? А той винаги в записките си я е наричал Лена. И тук става въпрос за едно от двете, драги мой: той е имал предвид или Елена Шляхтина, която е дала такива показания срещу него, или някоя друга Лена от своето обкръжение, затова е напълно възможно майка ви да е познавала тази Лена. Вие можете да я попитате, нали? И можете да намерите тази Лена и да й зададете редица въпроси, нали така?

— Мога — съгласи се Андрей. — Но защо? За какво ми е нужно това? Между другото, защо самият вие не попитахте Олег Петрович коя е тази Лена? Вие сте поощрявали опитите му да се ориентира и да установи истината, сам ми го казахте, а не сте му задали такъв прост въпрос. Защо?

— Защото, драги ми Андрей Константинович, на мен не ми трябваше да се ровя във всичко това. И не ми беше нужна истината. Какво щях да правя с нея? Да отида в прокуратурата и да искам преразглеждане на делото ли? На какво основание? На основание брътвежите на душевноболен човек с неотменена диагноза? Не забравяйте, всичко това ставаше преди деветдесет и първа година, когато властта на партията и на КГБ беше още много силна, а всеки психиатър в онези времена знаеше, че такива фалшиви диагнози не са били поставяни без тяхното пряко указание. Какво, да не би да съм враг на себе си? Аз не съм правозащитник, нито камикадзе, аз съм един стар лекар, който искаше спокойно да работи чак до смъртта си в своята тиха болница, на своята не чак толкова спокойна длъжност. И вие нямате право да ме упреквате.

— Не съм и възнамерявал — засрамено промълви Андрей, който в този момент осъзна колко малко знае наистина за онези времена, които условно се наричаха „при съветската власт“. — Съжалявам, че ви се е сторило така. Извинете, Лев Яковлевич.

— Извинен сте. — Юркунс махна с ръка, изразявайки нещо като великодушен жест. — Аз поощрявах Олег Петрович в опитите му да проумее нещата, защото за него това би имало добър терапевтичен ефект. Родителите му не пожелаха да го приберат вкъщи и аз разбирах, че му е съдено да живее сам. И той или щеше да се възстанови до степен да може да го изпишем и да го изпратим, както се казва, „в нищото“, за да живее самостоятелно, или нямаше да се възстанови и щеше да прекара в моята болница остатъка от живота си. А този остатък, ще си позволя да ви обърна внимание, беше твърде голям. Когато постъпи при нас, Олег Петрович още не бе навършил и четирийсет години. Не ми се искаше да мисля, че първоначално здрав човек ще прекара живота си така безрадостно. В своите опити да разбере какво се е случило той тренираше отслабналата си памет и логическото си мислене, наново се учеше да мисли свързано и ясно да излага мислите си и ако беше успял да възстанови хода на събитията, това щеше да означава, че може да живее самостоятелно. А на мен истината не ми беше нужна. Нещо повече, в онези времена тя щеше да бъде просто опасна за мен. Много знания — много тревоги, или казано по-простичко: по-малко знаеш — по-добре спиш. Доста по-късно, след смъртта на Олег Петрович, времената се промениха и истината вече не бе опасна за мен, но така си и остана ненужна. Възможно е сега да стане нужна на вас.

— Но за какво ми е?! — почти извика Андрей. — За какво ми е тази истина? Какво ще я правя? Каква полза ще имам от нея?