Капан за мишки

— Трябва да ви кажа, че един главен лекар има куп грижи. Само незапознатите хора смятат, че главният лекар е именно главен лекар, тоест най-най-добрият специалист в дадена болница. Може и така да се случи, но функцията на главния лекар не се състои в това най-добре от всички да поставя диагнози и да лекува, а в осигуряване функционирането на поверената му болница. Да не тече покривът, да не се запушват тоалетните, да са налице нужните лекарства в съответния асортимент. Вакантните места за лекари, сестри, санитари и санитарки да се заемат своевременно, продуктите да се докарват навреме, пожарната инспекция и санитарно-епидемиологичната инстанция да нямат претенции, пералнята да работи както трябва… Не е възможно да изброя всичко. И след работния ден, изпълнен с всичките тези грижи, някак не ти се иска и минута повече да останеш в кабинета. Иска ти се да се прибереш, да се преоблечеш, да вечеряш и да вземеш в ръце някоя мъдра книга. Да не разговаряш с никого. Жадуваш за тишина и мълчание. Ето защо разговорите ми с Олег Петрович ставаха предимно денем, най-често на двора, ако той седеше на някоя пейка и дишаше чист въздух, а аз, минавайки край него, имах десет-петнайсет свободни минути. В ръцете му винаги беше тетрадката, в която той се опитваше да записва мислите, спомените и разсъжденията си, и ако имах време, го молех да ми покаже една-две страници. Трябва да ви кажа, драги, че дори в писмен вид всичко бе доста несвързано, но две неща се повтаряха постоянно и аз ги запомних. Интересно ли ви е?

„Не — понечи да отговори Андрей. — Никак не ми е интересно какво е писал в своите тетрадки този психар. Трябва ми удостоверение, въз основа на което ще ми издадат смъртен акт, за да занеса този смъртен акт в посолството на САЩ и да получа виза, за да замина на петмесечен стаж там. Това е. Нищо друго не ми трябва и не ми е интересно. Дори Олег Петрович да не е бил луд, дори в края на краищата да не е бил и убиец, какво значение има това сега? За мен във всеки случай — никакво. Аз не съм Андрей Олегович Личко, аз съм Андрей Константинович Мусатов и изобщо не ме интересуват безсмислените драсканици на нещастния милиционер, когото по време на съветската власт са тикнали в лудницата и са тъпкали с лекарства до пълна деградация на личността. Не ме интересуват, не, не!“

Но вместо това, кой знае защо, той отговори:

— Разбира се, че ми е интересно, Лев Яковлевич.

Ала се оказа, че не е толкова лесно да измамиш доктор Юркунс. Оказа се, че той е прочел ненаказаните мисли на Андрей, защото се позасмя разочаровано:

— Не съм сигурен, драги. Струва ми се, че не ми казвате истината. Трагичната история на Олег Петрович, изглежда, ви е оставила равнодушен. Но въпреки всичко ще ви разкажа това, което възнамерявах — дори да не ви е нужно и интересно. Знае ли човек, може пък с времето вашето отношение към тази история да се промени и тогава онова, което ще ви разкажа, да ви бъде от полза. Та значи в писанията на Олег Петрович постоянно се повтаряха две фрази. Първата: „Ако знаех защо Лена постъпи така“. Или като вариант: „Не разбирам защо Лена направи това. Струва ми се, че ако разбера това, ще разбера и всичко останало“. И втората фраза: „Цялата работа е в Групата. Струва ми се, че това е единственото обяснение“. При това думата Група винаги беше написана с главна буква. Е, мисля, че това е всичко. Нямам какво друго да ви съобщя, Андрей Константинович. А вие, драги? Не искате ли да попитате нещо?

Този път отговорът „не искам“ дори не мина през ума на Андрей. Стана му интересно, както на човек му става интересно да дочете до края криминален роман, за да разбере кой все пак е престъпникът, макар че нито един от персонажите не буди ни най-малък интерес.

— А коя е тази Лена? И каква е тази група с главна буква? Вие знаете ли нещо за това? — попита той.

— За групата — нищо — разпери ръце Лев Яковлевич. — Колкото до Лена, имам някои съображения. Вие, разбира се, не знаете, но аз ще ви кажа: когато изпращат някой човек на принудително лечение в психиатрична болница, към медицинския му картон винаги прилагат копие от съдебното постановление.

— Е, това е ясно — сви рамене Мусатов. — Нали трябва да има документ, въз основа на който човекът е настанен в болница. Защо смятате, че не знам това?

— А знаете ли как изглежда този документ? — хитро присви очи Юркунс.

— Ами как да изглежда… Обикновен документ. Лист, официална бланка със съответните реквизити.

— Ох, боже мой! — Старият лекар отново избухна в смях. — Колко сте млад, драги, колко сте млад! Нима наистина смятате, че преди трийсет години животът е бил като днешния? Какви бланки? Какви реквизити? Освестете се, младежо! Представяте ли си поне приблизително принципите на деловодството в онези времена, когато у нас нямаше компютри, а ксероксите бяха голяма рядкост и всички до един се водеха на отчет в милицията, така че за да направиш копие на едно-единствено, никому ненужно листче, трябваше да получиш сто и петдесет разрешителни подписа и съгласия?