Капан за мишки

Колкото дълбоко и дълго спеше, толкова бързо Юля се изми, облече и дори успя да оправи леглото. Грабна от хладилника две опаковки кисело мляко, хвърли ги в сака, пъхна там и чаена лъжичка и изскочи в антрето.

— Ето, готова съм.

За десет минути. Фантастика!

— Ами закуска?

— Ще хапна кисело мляко в колата.

— А кафе?

— Не ми е нужно да се ободрявам, наспах се добре. Е, какво, ще тръгваме ли?

Аз се засмях радостно и я целунах.

— Тръгваме.

Трябваше да излезем извън града: човекът, който ме интересуваше — на име Куркин, живеел през цялата година на вилата. Представях си ситуацията приблизително така: парализиран старец в стандартен градски апартамент не е най-удобният вариант, за предпочитане е той да живее в добре отоплявана вила. Децата и внуците са заети със своя сложен и разнообразен живот, не им се занимава с грижи за стареца, а и нямат време, така че са го закарали по-надалече, а покрай него и бабата.

Но сгреших. Всичко се оказа съвсем различно.

Анна Андреевна Куркина, снажна и все още красива жена на около седемдесет години, беше изпълнена със сили и енергия. Въпреки че зимата едва-що свършваше, аз видях, че просторният парцел бе добре поддържан, по края бяха насадени храсти касис и цариградско грозде, а ябълковите дървета изглеждаха здрави. И това далеч не бе някаква малка къщичка, каквито обикновените виладжии поместваха на своите жалки шестстотин квадрата, а голяма, двуетажна, с веранда и мансарда.

Вътре обаче всичко говореше за повече от скромно финансово състояние на стопаните. Стари мебели, стари завеси, стара, макар и избърсана до блясък мушама на правоъгълната маса, скърцащо дюшеме, прозорци, от които безпощадно духа. Стерилната чистота и идеалният ред не можеха да скрият разрухата — тази къща отдавна се нуждаеше от ремонт.

Анна Андреевна ни настани до масата.

— Кажете сега какво искахте да научите?

— В края на седемдесетте години по протекция на вашия съпруг на един човек е бил предоставен нов апартамент. Аз… ние — поправих се, като хвърлих поглед към Юля — бихме искали да разберем защо. Вероятно вашият съпруг е покровителствал този човек и ние се интересуваме от подробностите. Вие знаете ли нещо за това?

Куркина помрачня, очите й станаха печални.

— За Юра ли говорите? За Юра Забелин?

Охо, това се казва памет! Съпругът на Анна Андреевна — Владимир Семьонович Куркин, в края на седемдесетте е работел в Московския градски съвет и е отговарял за жилищното настаняване. Навярно е използвал властта си стопроцентово, а може би и двестапроцентово, тоест раздавал е дефицитните жилища на определени хора, но нима Анна Андреевна помни всеки от тях?

— Да, говоря именно за Забелин. Защо са му дали апартамент?

— Защото… Е, както и да е, това вече няма значение.

Куркини имали единствена дъщеря, която пламенно обичали, но за съжаление тя не била съвсем здрава. На езика на медиците нейната диагноза била „олигофрения в степен на лека дебилност“. Момичето се учело с огромни усилия, на родителите му неведнъж предлагали да го прехвърлят в специализирано училище за деца със забавено развитие, но Куркини не се съгласявали. Как може да си признаеш, че детето ти е умствено непълноценно? Владимир Семьонович използвал властта си, та към Танечка да се отнасят в училище „по-особено“, тоест да не я вдигат на дъската, без да са предупредили родителите поне няколко дни предварително, така че Анна Андреевна да успее да подготви момичето и да го накара да научи наизуст отговорите си. За контролно започвали да се готвят един месец предварително. Таня не обичала да зубри, изобщо не обичала да учи, така че с нови апартаменти се сдобили директорката на училището, завучът и класната ръководителка. Останалите учители редовно получавали скъпи подаръци и това било достатъчно Таня да изкарва поне тройки. Освен това Таня Куркина много обичала да бяга от час, да се мотае по улиците с момчета и да пие евтино вино по безистените. Както доста от страдащите от олигофрения момичета, тя съзряла рано и на петнайсет години вече имала голям бюст и бързо нарастващ сексуален апетит, който удовлетворявала по всички възможни начини.