Капан за мишки

Това не бе чистата истина, но и не беше пълна лъжа. Подозирах, че Таня Куркина, макар наистина да е била разпусната и да не е подбирала сексуалните си партньори, все пак не се е занимавала с проституция, камо ли валутна, така че банкнотата от петдесет германски марки е имала същия произход като коланчето от детска рокличка, жълтата фланелка и пластмасовата шнола — твърде познат ми изглеждаше този почерк, но защо да разказвам това на нещастната майка? Не й трябва да знае, че е повярвала на мошеник и със собствените си ръце е съсипала живота на дъщеря си, като е изпратила момичето там, където са го очаквали неспирно пиянство и ужасен край.

На втория адрес, у Митрохин, ни очакваха към два часа. И историята, която чухме двамата с Юля, до болка приличаше на историята на Куркини, само че я разказваше самият Митрохин — осемдесет и пет годишен полусляп самотен старец с тресящи се ръце, който доизживяваше дните си в компанията на по-млад и здрав, но също самотен роднина и два папагала. Митрохин и жена му дълго нямали деца, най-сетне съдбата се умилостивила, изпратила им момченце, когато двамата били вече на възраст. Родителите треперели над своя късен първороден син, глезели го, нищо не му отказвали. Момчето израснало твърде непослушно, освен това било патологичен лъжец. Веднъж в дома на Митрохини дошъл много симпатичен младеж — Вячеслав Ситников, и им разказал ужасна история. Той, като представител на Градския комитет на комсомола, отговарящ за органите на милицията, участвал заедно с оперативните работници в рейд за разкриване и профилактика на младежката престъпност. Край валутния магазин „Берьозка“ лично той задържал комсомолеца Алексей Митрохин в момент, когато се опитвал да купи от някакъв гражданин щатски долари, тоест нарушавал определен член от Наказателния кодекс — за правилата при валутни операции. Членът бил сериозен, предвиждал лишаване от свобода, а в особено тежки случаи — смъртно наказание.

По-нататък всичко протекло, както при Куркини. Бащата страшно крещял и налитал да нашиба деветнайсетгодишния си син с колана, Алексей се кръстел и кълнял, че дори не е докосвал валута. Да, бил край „Берьозка“, да, заловили го, но валутата му подхвърлили лошите ченгета. Естествено родителите знаели как лъже рожбата им и не му повярвали. А на Ситников повярвали и татко Митрохин му бил изключително признателен, задето опазил сина му от подсъдимата скамейка! Признателността му се изразила в бързо издигане на Ситников на добра длъжност в Министерството на тежката промишленост, където самият Митрохин заемал твърде важен пост.

За разлика от баща си, синът не умеел да бъде благодарен, още в началото на перестройката се захванал с частно предприемачество, бързо забогатял и заминал за чужбина, като оставил престарелите си родители в Москва и изобщо не им помагал. Скоро съпругата на Митрохин починала и той останал да доизживява старините си в самота. Пак добре че братовчед му живеел с него, все пак не му било толкова скучно…

— Слушай, та те са изградили целия си живот с помощта на фалшиви улики — тръшкаше се Юля, докато се прибирахме към къщи.

— Очевидно е така. По този начин Забелин е получил апартамент, макар че според жилищното законодателство не е имал право, а и в кариерата някой му е помогнал здравата. Сигурно е използвал същия похват. Ситников също е подобрил жилищните си условия в този период, преместил се е от стая в комунална квартира в отделен апартамент, Аргунов ми разказа. Очевидно са работили по този начин. Първо жилището, после кариерата, сетне колата… Клетият Аргунов е бил пробен камък, просто Лена Шляхтина е решила да си разчисти сметките с младежа, който посмял да не я пожелае, и да го накара да се потормози, да пострада. А Ситников е видял как е подействало това, убедил се е с очите си до каква степен хората се страхуват от разгласяване на негативна информация за тях и е решил да използва разиграната на шега комбинация в свой интерес. Само че не е имал достъп до нужната информация, така че му е бил много полезен старият приятел Юра Забелин, който се занимавал с престъпления и правонарушения от страна на непълнолетни и е можел определено да каже кои от високопоставените московски чиновници имат проблемни деца. Мисля, че всичко е ставало именно така.

По пътя се отбихме в магазина, напазарувахме, после вкъщи дълго и обстойно готвихме обяда, който поради късното си начало плавно премина във вечеря. Докато Юля разфасоваше суровото агнешко, котките изпаднаха в истерия зад затворената врата на кухнята, настоятелно дращеха и мяучеха жално и умолително. Но ние не се поддавахме.

— А те няма ли да ме намразят, задето не им дадох месо? — угрижено попита Юля.

— Няма. Свикнали са. Това е нещо обичайно: те искат месо, но никой не им дава.

— Как не ти се къса сърцето — въздъхна тя, като се вслушваше в долитащите иззад вратата звуци.

— И аз съм свикнал.

— Ти си жесток.

— Не, просто искам моите зверчета да бъдат здрави.

— А ако те не искат да бъдат здрави? Ако искат да бъдат щастливи и за целта имат нужда да ядат месо?