Капан за мишки

Имаше един период, когато Ситников, неволно дочул присъдата на лекарите, недоумяваше: но как така? Защо трябва да умира? Той не искаше да се прощава с живота, искаше още да поживее, да отиде през лятото на Лазурния бряг, както бе планувал, а през зимата на Алпите, искаше да прочете много книги, купени и поставени на рафта в очакване на свободно време, искаше да спи с жени, да ходи в хубави ресторанти. И какво, сега всичко това няма да го има? Той няма да може да получава повече обичайните радости? Не, не искаше да се примири с това, молеше съдбата поне за още една година… добре, за половин, за един месец… После дойде отговорът, малко странен на пръв поглед: а защо? За да изпита още едно удоволствие? Още веднъж да поплува в океана? Да се спусне по стръмния склон? Да прегърне красива млада жена? Какво значение има дали ще изпита това удоволствие или не. Все едно — ПОСЛЕ няма да има нищо, ТАМ няма да има абсолютно никакво значение колко удоволствия е успял да изпита, докато е бил ТУК. Една радост повече или по-малко — резултатът е един. Сякаш, ако успее да прочете всички книги, които е купил, ТАМ ще му бъде по-леко. Не, няма. ТАМ няма да има изобщо НИЩО. ТАМ ще бъде НИКАК.

И веднага всичко загуби смисъл.

* * *

Този диск ми попадна пред очите съвсем случайно. Търсех по обширните рафтове конкретен филм — американска комедия, озаглавена „Истината за котките и кучетата“, и изведнъж се натъкнах на познато лице. От обложката на един от дисковете ме гледаше… Олег Личко. Отначало дори се стъписах, но кошмарът веднага изчезна. Разбира се, това не беше Личко. Беше Юл Бринър. Повъртях в ръцете си диска, прочетох заглавието на филма и анотацията. „Анастасия“. Историята на една жена, която се бе представяла за оцелялата дъщеря на Николай Втори. В ролите — Юл Бринър и Ингрид Бергман. Виж ти, а аз дори не бях чувал за такъв филм, впрочем нищо чудно, той е бил създаден в средата на петдесетте години, когато мен дори ме е нямало на този свят. А Юл Бринър е играел в него руски генерал…

Помислих малко и реших да направя подарък на Мая Виталевна Истомина, щом тя на младини толкова е обичала този актьор. Купих диска, а на другия ден се обадих на Истомина по телефона. И без това щях да работя из района, защо да не прескоча за чаша чай.

— Страшно съм ви благодарна, Игор — горещо ми поблагодари писателката, притискайки диска до гърдите си. — Отдавна исках да видя този филм, но нямах възможност. Там сигурно има прекрасна музика, спомням си, че когато бях малко момиче, на танцови вечеринки въртяха песента „Анастасия“ — толкова тъжна, нежна, а после научих, че тази мелодия е била използвана във филм със същото заглавие. И Бринър ми е любимец. Благодаря! — Мая Виталевна погледна часовника си. — След двайсет минути трябва да дойде моя студентка, но ще успея да ви почерпя с чай. Нали не бързате?

Всъщност бях на работа, но двайсет минути за лека закуска при нас са нещо свято. Седнахме в хола и Истомина ме заразпитва за Ситников. Вячеслав Антонович бе починал преди месец в болницата, следствието по делото за покушението срещу него благополучно бе приключило, Олеся Подрезкова очакваше да я призоват пред съда. Поради липса на показания от потърпевшия, Шурик Вилков трябваше да се задоволи с историята за непредпазливото боравене с оръжие. Подрезкова призна, че е наклеветила свекъра си, като го е обвинила в опит за изнасилване, защото смятала, че необходимата самоотбрана ще смекчи вината й. Следователят смъмри младата жена, предприе редица отчаяни опити да я накара да каже истината, но Олеся беше твърда като камък, нито на йота не отстъпи от версията си и Вилков бе принуден да спре до тук. Така и не научихме защо е стреляла в Ситников.

Истомина ме засипа с въпроси и когато на вратата се позвъни, недоволно се намръщи:

— Е, точно на най-интересното място… Игор, не си тръгвайте, искам да чуя всичко до края.

— Да, но вашата студентка?…

— Нищо, ще почака.

Чух как тя отвори вратата и каза:

— Алочка, в момента съм заета, изчакай ме в кабинета. Ще се освободя след петнайсетина минути.

Мая Виталевна се върна и с детинско нетърпение поиска да продължа. Но отново ни прекъсна позвъняване, този път телефонно. Тя се извини, вдигна слушалката и излезе да говори в кухнята. Разговорът явно се проточваше, време ми беше да тръгвам и аз излязох в антрето. От кухнята се чуваше гласът на Истомина, сърдит и напорист, явно се бе сблъскала с някакъв сериозен проблем. Понечих да открехна вратата и да надникна, да се сбогувам с жест и да си тръгна, но тогава чух и други гласове. Откъм кабинета. Единият глас беше женски, другият — мъжки, и принадлежеше явно на Георгий Степанович, на вуйчо Жора. Любопитството, казват, не било порок… Ослушах се.

— Аз пък ти казвам: вземай. Вземай и публикувай. Веднага ще се прославиш. Слушай какво ти казвам, цял живот съм бил редактор, знаеш ли какво списание съм ръководил!

— Но как така, Георгий Степанович… Та това не е мое, Мая Виталевна го е писала. Как е възможно?