Капан за мишки

— Вие добре сте познавали характера на Лев Александрович Аргунов, разбирали сте, че щом той вече веднъж е повярвал, че е извършил престъпление, ще повярва отново. Искали сте той да изгуби почва под краката си, да започне да нервничи, да губи контрол над себе си, да престане да разсъждава трезво, да стане като восък в ръцете ви, послушен. И когато рейдърите нападнат фирмата му, да дотича при вас за помощ и да постъпи така, както вие го посъветвате. Та нали той винаги се е вслушвал в съветите ви, Вячеслав Антонович? Вие сте го посъветвали да прехвърли активите във фирмата на сина ви и той е постъпил именно така. А какво е трябвало да се случи после? Вие сте искали парите да останат у Григорий, обаче сте имали уговорка да ги върнете. Е, какво трябваше да се случи? Било е нужно Аргунов да излезе от играта, нали?

— Да — тихо произнесе Ситников.

— По какъв начин? Нима сте смятали да убиете и него? Не, едва ли. — Сякаш разговаряйки сам със себе си, гостенинът бавно поклати глава. — Това е твърде опасно. Защото за никого не е тайна, че парите на Аргунов са се озовали у вашия син, и щяха да заподозрат преди всичко вас. Смятали сте да докарате Лев Александрович до самоубийство. Самоубийството е нещо безопасно за вас, вече два пъти сте го инсценирали, имате опит. Щяхте да продължавате да тормозите Аргунов с подхвърлени улики, докато той окончателно си изгуби ума, а после… Той сам щеше да направи каквото ви е нужно. Ако ли пък не, щяхте да му помогнете.

Ситников се усмихва. За миг му става смешно. Колко суетня, какви планове — и за какво? Защо беше нужно? Льовка Аргунов… Смешно. Едва преди смъртта идва прозрението за безсмислието и ненужността на усилията, в които пропиляваш живота си. Разбира се, Льова щеше да се самоубие, той е твърде слаб и страхлив, за да издържи такова нещо. Естествено Ситников не смяташе да остави работата на самотек, щеше да помогне.

Ето например онзи милиционер, който отиде у Льовка, когато него го нямаше вкъщи. Ситников бе научил по свои канали, че в района, където се намираше извънградската къща на Аргунови, е станало убийство, обади се в местния отдел на милицията и без да си каже името, съобщи, че е видял мъж с две кучета да се разхожда из гората по времето, което интересуваше следователя. Може би този мъж е видял убиеца…

Никой не подозираше Льова, отидоха при него като при възможен свидетел, обаче какъв ефект! Поразителен! Още един-два подобни фокуса — и Льовка окончателно щеше да откачи. Още повече че Ситников бе направил всичко необходимо Льова да бъде заподозрян в двете убийства — на Даря Брайко и Юрка Забелин. Вече бяха започнали да го привикват за разпити, а пък ако намереха у него и пистолета, с който бяха застреляни двете жертви, милицията нямаше да го остави на мира до края на живота му. Не, Льова определено нямаше да издържи такъв натиск, щеше да се прекърши. А прекършеше ли се, щеше да започне да разказва за убийствата на деца. Милиционерите щяха да проверят всичко и да изяснят, че нищо такова не е имало, и тогава щяха да отворят пред Льовка прав, широк и съвсем кратък път към лудницата.

Но… днешните времена не са като преди трийсет години, сега имаме гласност, а милиционерската система е паянтова като всички останали, информацията се процежда през всички дупки, излива се като буен поток. А вестникарите винаги са на мястото си, половината от тях имат „източници“ в органите на реда. Ако историята на Льовка попаднеше в пресата, за нея можеше да прочете Истомина. Трябваше на всяка цена да се убеди, че Лена не е разказала на приятелката си за онази мистификация с коланчето от детска рокличка. Защото Истомина беше написала романа „Сестра“, Ситников го бе прочел и бе разбрал: Мая знаеше за брата, Лена й беше казала. Освен самия Ситников, тогава никой нищо не бе разбрал. Ами ако Лена й е говорила и за Льовка? И й е казала и фамилното име на Льовка? И се е изтървала за коланчето?

Ситников не пожали пари и изобретателност, за да изясни това. Получи бележките на Истомина, прочете ги и се успокои. Тя нищо не знаеше. Абсолютно нищо. Ако знаеше, непременно щеше да напише поне две фрази, та нали бе изваяла цял роман от историята с Лена и нейния брат — значи не оставя интересни истории да отиват на вятъра. Непременно щеше да се появи поне един абзац за мистификацията. Но… нищо. Така че Ситников можеше да действа спокойно по разработения план. Той всичко бе премислил.

— Забелин знаеше ли за вашите планове?

— Не, не бяхме се виждали от много години.

— Значи сте го използвали на тъмно? Той не е знаел за кого наема рейдърите?

— Не, не знаеше.

— А снаха ви — Олеся? Тя знаеше ли защо я помолихте да се запознае със Забелин?

— Не. Защо беше нужно да знае? Аз наредих — и тя го направи.

Значи и за това са узнали вече… Пъргави се оказаха. Или Олеся им е казала? Всъщност има ли значение как са научили. Научили са — и толкоз.