Капан за мишки

— А, тези ли… Ама разбира се, Игорьок, разбира се. Да не си помислиш, че съм ги изхвърлила, всичките са в шкафа, ей в онова чекмедже. — Тя сочи с трепереща сбръчкана ръка към тежкия бюфет с резбовани вратички. — Можеш да провериш, всичките са там.

Че мигар е важно дали са там! Баба Гарбузюк може да ги изхвърли на бунището, стига предварително да ги е научила наизуст и никога да не ги забравя.

— Вярвам, вярвам, че са там, Капитолина Никифоровна, но вие четохте ли ги? Помните ли какво пише в тях?

— Да, да помня… — отговаря неуверено тя.

— Можете ли да ми разкажете?

— Аз… ами как да ти кажа, сине, не си спомням, стара съм, паметта ми хич не я бива вече. А какво пишеше в тях? За плащането на комуналните услуги, нали? Ами аз всичко съм си платила, и то навреме — взе да се тревожи тя.

И точно на това място започнах ужасно да се ядосвам на себе си. Абе луд ли съм аз, та си мисля, че един стар човек ще помни няколко месеца какво съм му написал там? Мигар не съм чувал за склероза? Или си въобразявам, че умът и паметта на старците са по-добри от моите? И никой никога ли не ми е говорил за забравянето при възрастните хора? Че и самият аз не съм ли бил свидетел, не съм ли го разбирал, не съм ли го забелязвал?

— Капитолина Никифоровна — казвам меко, — а защо им повярвахте? Разкажете ми подробно и от самото начало… Значи те позвъниха на вратата, вие им отворихте… Какво ви казаха? Защо не се изплашихте от тях, та те са съвсем непознати жени, знае ли човек, може да са крадли? Защо веднага не си помислихте нещо лошо? С какво толкова ви подкупиха?

Оказа се, че са подкупили Капитолина Никифоровна със сладките си приказки. Че нали, как живеете, от какво най-много се нуждаете, имате ли близки роднини, навестяват ли ви, колко често ви посещават. А, значи никого си нямате? Боже, боже! И как е станало това? А, така значи… виж ти, виж ти, колко тъжна история… А за лекарства стигат ли ви парите? А какво е отношението ви към облекченията за пенсионери? Ще се почувствате ли по-добре от тази реформа? И така нататък.

— И с чай ги почерпих, и с бисквити, и си бъбрихме, бъбрихме… — Очите на Капитолина Никифоровна се напълниха със сълзи и в този момент аз бях готов да удуша и онези две мошенички, и самия себе си, само трябваше да реша в какъв ред да го направя.

Стана ми ясно, че колкото и инструкции да пиша и да ги разнасям по жилищата, няма да има никаква полза, защото никакви опасения, предупреждения и страхове няма да надделеят над радостта на самотния човек от общуването. Те му задават въпроси и внимателно изслушват, без да го прекъсват, не само цялата история на миналия му живот, но и оплакванията от сегашния. Е, може ли той да устои пред всичко това?

Следователно какво трябва да правим, та старците да не се хващат на въдицата на безсъвестните мошеници? Правилно, да отстраняваме дефицита от общуване. Инструкциите са си инструкции и те са нужни естествено, но трябва да направим така, че човек да не се втурва с отворени обятия към всеки, който е готов да поговори с него и търпеливо да го изслуша.

Този ден по график ми беше „за баня“ и това означаваше, че трябва да изкъпя котките си със специалния шампоан срещу кърлежи и бълхи. По принцип не е задължително котките да се къпят, ако не ги подготвяш за изложба, но знае ли човек какви гадости внася вкъщи с обувките си? Така че ежемесечното къпане според мен е необходима и напълно уместна профилактична мярка. Сигурно в това играе роля моят манталитет на участъков милиционер, нали вече казах, че участъковият и профилактиката са братя близнаци — като Ленин и партията, възпети от Маяковски.

Къпането на зверчетата е цяла епопея, изискваща спазване на определена последователност в действията. Първи замъквам в банята Айсор, защото той обича къпането точно колкото да му дават таблетки или да му бият инжекции, тоест никак не го обича. Незнайно защо. И ако повлека за екзекуцията първо кой да е друг опашат обитател на моя апартамент, Айсор моментално усеща какво се случва и се крие така, че не мога да го открия, а и да го намеря, не мога да го хвана. Все пак не съм щангист тежка категория, та всеки път да отмествам от стената огромния и страшно тежък диван. Веднъж опитах. Стана лошо. И за дивана, и за пода, и за моя гръб. Повече не рискувам. Така че правото на първо къпане е завинаги запазено за съобразителния, бързокрак и пъргав Айсор, черен котарак с гладка козина и от неизвестна порода, но с висок интелект.