Книга на душите

Неотдавна се беше превърнал и в неговото спасително въже. Когато Уил се измъкна от наблюдателите с базата данни на Шакълтън, Зекендорф бе помазаният получател на набързо написаното и запечатано писмо с инструкции да бъде отворено, в случай че Уил изчезне.

Това бе застрахователната полица на Уил.

Беше казал на наблюдателите, че ако се случи нещо с него или близките му, скритата база данни ще излезе наяве и ще бъде пусната на медиите. Нямаха друг избор освен да му повярват. И стана така, че ежемесечните обаждания на Уил до Зек бяха оправдание за двамата стари приятели да поддържат връзка.

-      За мен винаги е удоволствие да те чуя, но не говорихме ли преди малко? - попита Зек.

-      Изникна нещо.

-      Какъв е проблемът? Не ми харесва тонът ти.

Уил така и не бе разказал нищичко на Зек. И двамата предпочитаха нещата да си останат така. Адвокатът беше събрал две и две. Знаеше, че запечатаното писмо на Уил има нещо общо със случая „Апокалипсис“ и със съдбата на Марк Шакълтън. Даваше си сметка, че всичко това е свързано с ранното пенсиониране на Уил, но само толкова. Разбираше, че нещо заплашва Уил и че писмото е един вид негова защита.

Винаги бе имал възможност да предложи на Уил съвършено съчетание между адвокатска загриженост и закачка на стар съквартирант. Уил можеше да си представи загриженото изражение на гладкото лице на Зек и знаеше, че вероятно несъзнателно приглажда с длан буйната си непослушна коса - нещо, което винаги правеше, когато е нервен.

-      Направих една глупост.

-      Това откога е новина?

-      Знаеш за споразумението ми с властите за пазене на тайна, нали?

-      Да?

-      Един вид, престъпих го.

Зек веднага го прекъсна и премина на професионална вълна.

-      Виж, не казвай нищо повече. Трябва да се срещнем да поговорим.

-      Питах се дали можем да останем в къщата ти в Ню Хемпшир за няколко дни, стига да не я ползвате.

-      Разбира се, че можеш. - Зек замълча за момент. - Уил, линията сигурна ли е?

-      Телефонът е чист. Имам един и за теб. Ще ти го изпратя.

Зек долавяше напрежението в гласа на приятеля си.

-      Добре. И да пазиш Нанси и кръщелника ми, задник такъв.

-      Ще ги пазя.

Уил и Нанси бяха пристигнали без предупреждение в Уайт Плейнс и Липински настояха да вечерят навън вместо да скалъпват нещо от остатъците. Ябълковият пай изстиваше до отворения прозорец и щеше да е готов, когато се върнат. Горе в старата стая на Нанси, която сега двамата с Уил използваха, тя си сложи малко грим пред огледалото на тоалетната масичка от детството ѝ. В отражението видя Уил да седи на леглото и да връзва обувките си. Изглеждаше уморен и окаян.

-      Добре ли си?

-      Чувствам се като лайно.

-      Виждам. Приятни хора ли бяха?

-      Кантуел ли? - тъжно попита той. - Да. Старецът беше страхотен образ - английски лорд, изваден сякаш от филм.

-      А внучката?

-      Прекрасно момиче. Умна. - Почти се задави. - Имаше много неща, за които да живее, но не ѝ е било писано.

Запита се дали току-що не си е признал, но дори да имаше някакви подозрения, Нанси ги подмина.

-      Джим отговори ли на обаждането ти?

-      Да. Съгласи се да ни остави къщата си в Алтън. Няма да ни намерят там. Ще дам един от телефоните на родителите ти, за да поддържаме връзка.

-      Поне мама и татко са щастливи. Фили ще им гостува цялата нощ.

Фрейзър мразеше липсата на автономия. Чувстваше се като крепостен селянин с това задължение да се обажда на секретаря Лестър на всеки няколко часа, а ако не беше точен като часовник, адютантът на Лестър го търсеше. Историята с Декорсо бе определила съдбата му. Лайняната лавина бе тръгнала надолу.

Лестър вдигна. Май беше на някакво парти, чуваше се бърборене и звън на чаши.

-      Момент - каза Лестър. - Чакай да намеря по-спокойно място.

Фрейзър седеше в колата си. Беше изритал хората си в студената нощ, за да остане сам. Сега те се мотаеха начумерено навън. Двама пушеха.

-      Добре. Тук съм - обади се отново Лестър. - Какво е положението?

-      Готово е. Остава само да чакаме.

-      Вероятност за успех?

-      Висока. Много висока.

-      Не мога да позволя издънка, Фрейзър. Нямаш представа какъв удар беше да заловят твоя човек. Историята стигна чак до върха. Чух, че министър-председателят измъкнал президента от кенефа, за да му крещи по телефона. Разправял неща за пробив в доверието между съюзници, нарушаване на специалните отношения и разни подобни. После британците заплашили да оттеглят морската си подкрепа за „Помагаща ръка“. А не е нужно да ти казвам, че това преебава моя живот на няколко нива. Нямаш представа каква логистична подготовка сме направили. Почти толкова голяма, колкото при инвазията в Ирак. Веднага след събитието в Каракас трябва да сме готови да действаме. Със или без британците.

-      Да, сър, разбирам - с равен тон отвърна Фрейзър.