Книга на душите

Мюлер се беше възстановил напълно и сега беше един от любимците на Санчес. Когато дойде вестта, че Нанси и семейството ѝ са станали обект на покушение, първата ѝ работа бе да нареди на Мюлер да я закара до Уайт Плейнс.

В пустата чакалня Санчес попита Уил как е и му изказа съболезнованията си. Мюлер изчака кратката човешка размяна на реплики да приключи и моментално се включи откъм неприятната страна.

-      В полицейския доклад се казва, че си бил извън къщата за час и половина.

-      Съвсем правилно си прочел доклада, Джон.

-      Пиел си в някакъв бар.

-      Доколкото имам опит, баровете са доста добро място да си намериш питие.

-      Не можеше ли да пиеш в къщата?

-      Тъст ми беше страхотен човек, но пиеше само вино. На мен пък ми се прииска уиски.

-      Доста удобен момент да излезеш, не мислиш ли?

Уил направи две крачки, сграбчи го за реверите и го тресна в стената. Изкушаваше се да задържи по-дребния мъж с едната ръка и да превърне лицето му в пихтия с юмрук. Когато Мюлер започна да вдига ръцете си, за да се освободи, Санчес им извика и на двамата да престанат.

Уил го пусна и отстъпи. Дишаше тежко, зениците му се бяха свили като топлийки от гняв. Мюлер оправи сакото си и му хвърли самодоволна усмивка, сякаш го уверяваше, че още не са приключили.

-      Уил, какво според теб е станало снощи? - с равен глас попита Санчес.

-      Някой е влязъл с взлом, докато сме били на вечеря. Нагласили са пещта. Ако не бях излязъл, сега трима души щяха да са в кома.

-      В кома? - обади се Мюлер. - Защо не мъртви?

Уил не му обърна внимание, сякаш не съществуваше.

-      Кой според теб е бил мишената? Ти? Нанси? Родителите ѝ?

-      Родителите ѝ просто извадиха лошия късмет да са там.

-      Добре - търпеливо рече Санчес, - ти или Нанси?

-      Аз.

-      Кой е отговорен? Какъв е мотивът?

-      Знам, че няма да ти е приятно да го чуеш, Сю, но това все още е случаят „Апокалипсис“.

Очите ѝ се присвиха.

-      Какво означава това, Уил?

-      Случаят не е приключвал.

-      Да не искаш да кажеш, че серийният убиец пак е започнал да действа?

-      Не казвам това. Казвам, че случаят не е приключвал.

-      Това са безсмислици, пълни глупости! - запротестира Мюлер. - Какви са доводите ти?

-      Сю - каза Уил, - знаеш, че случаят се получи доста усукан. Знаеш, че бях отстранен. Знаеш, че бях пенсиониран. Знаеш, че не бива да задаваш никакви въпроси. Нали?

-      Да - тихо се съгласи тя.

-      Стават разни неща, при това толкова високо, че свят ще ти се извие. Онова, което зная, е потулено с федерално споразумение за конфиденциалност, което може да бъде отменено единствено със заповед на президента. Затова ще ти кажа само, че има хора, които искат определени неща от мен и са готови да убиват, за да се доберат до тях. Ръцете ти са вързани. Не можеш да ми помогнеш по никакъв начин.

-      Та ние сме ФБР, Уил! - възкликна тя.

-      Хората, които са по петите ми, са на същата страна, на която е и ФБР. Това е всичко, което мога да кажа.

Мюлер изсумтя.

-      Тази глупост е най-удобното оправдание, което съм чувал през живота си. Казваш ни, че не можем да те разследваме заради някаква си секретна дивотия на най-високо ниво. Стига глупости!

-      Отивам да видя сина си - отвърна Уил. - А вие правете каквото си искате. Успех.

Сестрите го оставиха сам до интензивната кошарка на Филип. Дихателната тръба беше извадена и цветът на лицето му отново ставаше нормален. Фили спеше и малката му ръчичка се мъчеше да хване нещо в съня.

Уил кипеше като тенджера под налягане. Застави се да се съсредоточи. Нямаше време за умора. Нямаше място за мъка. И никакъв шанс да бъде скован от страх. Концентрира цялата си енергия върху единствената емоция, за която знаеше, че е надежден съюзник - гнева.

Ясно беше, че Малкълм Фрейзър и копоите му са някъде наоколо, може би съвсем наблизо. Наблюдателите имаха преимущество - разполагаха с датите на смъртта, - но то се изчерпваше само с това. Знаели са, че ще успеят да убият родителите на Нанси. Надявали са се, че той и семейството му ще изпаднат в кома. Но се бяха провалили. Сега той имаше предимство. Не се нуждаеше от полицията или от ФБР. Трябваше му само собствената му сила. Усещаше тежестта на пистолета в кобура на кръста, болезненото мушкане на цевта в бедрото му. Насочи болката срещу мисления образ на Фрейзър.

Идвам за теб, помисли си Уил. Идвам.

На летище „Кенеди“ Декорсо отвори задната врата на колата на Фрейзър и седна до шефа си. Никой от двамата не продума. Свирепо издадената брадичка на Фрейзър казваше всичко - не беше доволен. Телефонът му бе загрял от честата употреба.