Книга на душите

Абатът върна количката на Нанси.

— Той е чудесен малчуган и има добри родители. Предстои му светло бъдеще. А сега ще тръгвам. Останете колкото пожелаете.

— Радваш ли се, че дойде тук? — попита Нанси, след като останаха сами.

Уил погледна падината и си представи зеленооките рижави писари, безмълвно трудили се тук векове наред, монасите, които пазели тайната им като свещено задължение, последната кървава катастрофа, сложила край на всичко. Представи си как е изглеждала Библиотеката, огромната колекция от дебели тежки книги в просторните хранилища. Все още се надяваше, че някой ден ще бъде поканен в Невада да види как изглежда Библиотеката сега. Но не го очакваше със затаен дъх.

— Да, радвам се. Радвам се също, че двамата с Фили сте с мен. — Погледна през поляната към морето. — Господи, колко спокойно е тук.

Останаха още известно време, докато слънцето не започна да залязва. Трябваше да хванат ферибота, а след това ги очакваше дълго шофиране. Уил трябваше да посети един гроб под ябълково дърво във фамилно гробище в провинция Шекспир, преди да отлетят обратно към Маями. Нанси трябваше да свиква с новото си място в отдела във Флорида, както и да обзавежда къща.

А той смяташе да полови риба в примамливите води на Мексиканския залив.