Глен Купър

Книга на душите

Пролог

След тридесет и две години в бизнеса с редки книги Тоби Парфит беше открил, че единственото време, през което можеше със сигурност да, изпита възхитителната тръпка на вълнението, бе моментът, когато деликатно пъха ръце в току-що пристигналите нови пратки.

Приемната и каталожното помещение на „Пиърс & Уайт Окшънс“ се намираше в мазето, напълно изолирана от шумното движение на Хай Стрийт в лондонския Кенсингтън. Тоби обичаше тишината на тази удобна стара работна стая с нейните гладки дъбови маси, изящни настолни лампи и меки тапицирани столове. Единственият шум бе приятното шумолене на изрезките опаковъчна хартия, които той събираше и изхвърляше в кошчетата, както и хриптенето — затрудненото астматично дишане и свирене на гърдите.

Тоби вдигна очи към покритото с петна лице на Питър Нийв и неохотно го поздрави с едва забележимо кимане. За жалост, удоволствието от откритието щеше да бъде помрачено. Не можеше да каже на младока да се разкара, нали?

— Разбрах, че доставката от Кантуел Хол е пристигнала — каза Нийв.

— Да. Тъкмо отворих първия сандък.

— Надявам се, че всичките четиринадесет са налице.

— Защо не ги преброиш за по-сигурно?

— Точно това ще направя, Тоби.

Неформалното обръщение бе същински убиец. Тоби! Не господин Парфит. Не сър. Дори не Алистър.

А Тоби, както го наричаха приятелите му. Времената определено се бяха променили — за лошо, разбира се, — но той не можеше да събере сили да се противопостави на новата вълна. Щом някакъв зелен младши сътрудник се чувства в правото си да се обръща към директора на антикварните книги с Тоби, то той трябваше да го понесе стоически. Квалифицираната помощ се намираше трудно, за младият Нийв със солидната му втора специалност по история на изкуството от университета в Манчестър бе най-доброто, което можеше да се купи срещу двадесет хиляди лири в наши дни. Поне младокът успяваше да си намира чиста риза и вратовръзка всеки ден, макар яките да бяха възголеми за мършавата му шия и караха главата му да изглежда като набучена на шип за тялото.

Тоби стисна зъби, докато Нийв добросъвестно преброи на глас до четиринадесет.

— Всичко е тук.

— Толкова се радвам.

— Мартин каза, че ще бъдеш доволен от придобивката.

Тоби вече рядко правеше посещения на място. Беше ги оставил на заместник-директора си Мартин Стайн. Честно казано, мразеше провинцията и се налагаше да го изкарват едва ли не със сила извън града, докато той рита и крещи. Понякога се случваше клиентът да притежава някое истинско бижу и „Пиърс & Уайт“ се опитваха да се намъкнат и да откраднат бизнеса на „Кристис“ или „Сотбис“. „Повярвай ми, ако надуша Второ фолио1

, добро копие на Бронте или Уолтър Роули някъде в провинцията, ще му се хвърля със скоростта на светкавица, ако ще да е в Шропшър“ — уверяваше той заместника си. Доколкото беше разбрал, Кантуел притежаваше добри до средна ръка материали, но Стайн му каза, че ще остане доволен от разнообразието на пратката.

Лорд Кантуел бе типичен техен клиент — възрастен анахронизъм, опитващ се да запази своето разпадащо се провинциално имение, като периодично продава мебели, картини, книги и сребърни прибори, за да държи данъчните настрана и да не позволи всичко да отиде по дяволите. Старото момче пращаше наистина добрите си неща на една от големите къщи, но репутацията на „Пиърс & Уайт“ в областта на книги, карти и автографи ги поставяше във водеща позиция за тази част от притежанията на Кантуел.

Тоби бръкна във вътрешния джоб на идеално прилягащия си костюм от „Честър Бари“ и извади тънките си памучни ръкавици. Преди десетилетия шефът му го беше завел при шивача си в „Севил Роу“ и оттогава той се обличаше с най-доброто, което можеше да си позволи. Дрехите имаха значение, също като прическата. Щръкналите му мустаци винаги бяха идеално подстригани и посещенията при бръснаря всеки вторник по обед поддържаха посивяващата му коса в безупречен вид.

Постави си ръкавиците като хирург и се спря над първата купчина.

— Така. Да видим какво имаме тук.

Горният ред гръбчета разкриваха поредица. Тоби извади първата книга.

— А! Всичките шест тома на „История на норманското завладяване на Англия“ на Фриймън. Издание хиляда осемстотин седемдесет и седма-седемдесет и девета, ако не се лъжа. — Разтвори подвързаната с плат корица и погледна титулната страница. — Отлично! Първо издание. Пълната поредица ли е?

— Всички са първо издание, Тоби.

— Добре. Чудесно. Би трябвало да вървят между шестстотин и осемстотин. Често можеш да попаднеш на смесени поредици, нали знаеш.

Внимателно остави настрана всички шест книги, като си отбеляза състоянието им, след това отново се зарови в сандъка.

— Тук има нещо по-старичко.

Беше великолепна стара Библия на латински, издадена през 1653 г. в Антверпен, с подвързия от телешка кожа и позлатени кантове по гръбчето.

— Много е хубава — доволно изгука той. — Бих казал, че струва между хиляда и петстотин и две хиляди.