Книгата на черепите

След това се усетих, че седя с раздрано гърло и треперещ пред познатата мозаична маска. Нямаше повече превъплъщения. Времето на видения бе изтекло. Изгледах нащрек маската, но тя си остана каквато беше. Добре. Потърсих в душата си и не намерих в нея никаква утайка на съмнение. Този последен пожар бе изгорил всички затаили се нечистотии. Много добре. Станах, излязох от стаята и бързо закрачих по коридора, към онази част на сградата, където само голи греди стоят срещу откритото небе. Вдигнах очи, видях огромен ястреб да кръжи над мен, тъмен на фона на безмилостно голата синева. Ястребе, ти ще умреш, а аз ще живея. В това не се съмнявам. Завих и стигнах до залата, където се събирахме с брат Антъни. Братът и Нед вече бяха там. Явно ме чакаха, защото медальонът на брата още висеше на шията му. Нед ми се усмихна, а брат Антъни кимна. Разбирам

, сякаш казаха. Разбирам. Тези бури ще идват.

Коленичих до Нед. Брат Антъни свали медальона и постави малкия нефритен череп на пода пред нас. Вечен живот ти предлагаме.

— Нека извърнем вътрешния си взор към символа, който виждаме тук — каза кротко брат Антъни.

Да. Да. С ликуване, в очакване, без колебание, отдадох себе си отново на Черепа и неговите Пазители.