Книгата на черепите

Тази сутрин вярата ми се поколеба. Само за миг, но беше плашещ миг. Бездна на несигурност се разтвори под мен след толкова много месеци чистосърдечна увереност. И видях дяволи с тризъби вили, и чух пронизителния смях на Сатаната. Връщах се от полето и случайно се бях загледал над плоската трънлива равнина към мястото, където лежаха Тимъти и Оливър. И ненадейно един тънък, злобно скрибуцащ глас в главата ми запита: Мислиш ли, че наистина си спечелил нещо тук? Как може да си сигурен? Убеден ли си, че е възможно да си получил онова, което търсиш?

За миг изпитах ужасен страх, представих си, че се взирам с почервенели очи в едно ледено бъдеще, видях самия себе си, как чезна, стапям се и се разсипвам на прах в един пуст, изпепелен свят. После мигът на съмнение ме остави така неочаквано, както бе дошъл. Навярно беше просто повей, задухал слепешком над континента към океана и спрял за миг само за да ме притесни. Бях обаче потресен от преживяното и затичах към къщата, за да намеря Нед и да му кажа за това. Но когато наближих стаята му, случилото ми се стори прекалено глупаво, за да го споделям с него. Мислиш ли, че наистина си спечелил нещо тук?

Как изобщо можех да се съмнявам? Странно отстъпление, Ели.

Вратата му беше отворена. Надникнах и видях, че седи омърлушен, стиснал главата си с ръце. Той някак усети присъствието ми. Бързо вдигна глава и смени отчаяната си или унесена физиономия с равнодушно изражение. Но очите му бяха напрегнати и ми се стори, че видях блясък на напиращи сълзи.

— Значи и ти го усети? — попитах.

— Какво да съм усетил? — Почти предизвикателно.

— Нищо. Нищо.