Книгата на черепите

Безгрижно свиване на рамене. Как може да си сигурен? Игри си играехме един с друг, преструвахме се. Но тази сутрин съмнението бе общо. Поквара бе завладяла и двама ни. Убеден ли си, че е възможно да си получил онова, което търсиш? Усетих как стена се издига между него и мен, за да ми попречи да му кажа за страховете, които бях изпитал, или да го попитам защо изглеждаше така смутен. Оставих го и отидох в стаята си, за да се изкъпя и да сляза за закуската. С Нед седнахме един до друг, но почти не си проговорихме. Предстоеше утринният ни урок с брат Антъни, но някак си почувствах, че не бива да ходя, и след като се нахраних, се върнах в стаята си.

Мислиш ли, че наистина си спечелил нещо тук? Обзет от смут, коленичих пред голямата мозаична маска-череп на стената. Взрях се в нея с немигащи очи, оставих се да я попия, да принудя хилядите късчета обсидиан и тюркоаз, нефрит и слюда да се стопят, да потекат и да се преобразят, докато черепът пред мен не се облече в плът, и видях лице върху хлътналите кости, и друго лице, и друго. Цял низ от лица, блещукащ, вечно изменчив низ от лица. Ето, че видях Тимъти, а след миг маската облече по-нежните черти на Оливър, после видях лицето на баща ми, което бързо се преобрази в лицето на майка ми. Как може да си сигурен? Брат Антъни ме гледаше от стената, говореше ми на непознат език и се превърна в брат Миклош, който мърмореше за изчезнали континенти и пещери, потънали в забрава. Убеден ли си, че е възможно да си получил онова, което търсиш?

Ето, че видях крехкото боязливо момиче с големия нос, в което за малко се влюбих в Ню Йорк и се наложи да поровя за името му… Мики? Мики Бернщайн? И казах: „Здравей. Дойдох в Аризона, точно както ти казах“, но тя не отвърна. Мисля, че беше забравила кой съм. Изчезна, а на нейно място се появи намусеното момиче в мотела в Оклахома, а после едрогърдият демон, който бе прелетял покрай мен в Чикаго. Отново чух пронизителния смях, извисен от бездната. Зачудих се дали отново ще ме споходи онзи миг на опустошително съмнение. Мислиш ли, че наистина си спечелил нещо тук? Д-р Николеску изведнъж ме погледна отгоре. Бледо лице, тъжни очи. Поклати глава и ме укори тихо, но и самопренебрежително, че съм постъпил жестоко с него. Не отрекох, но и не трепнах, нито извърнах очи, защото вината бе отнета от мен. Задържах уморените си клепачи широко отворени и се взирах в него, докато не изчезна. Убеден ли си, че е възможно да си получил онова, което търсиш? Появи се лицето на Нед. На Тимъти, пак. На Оливър. А после — моето. Лицето на самия Ели, основния подбудител на това пътуване, лекомисления водач на Вместилището.

Мислиш ли, че наистина си спечелил нещо тук? Огледах лицето си, осъдих недъзите му, върнах го назад до пълничкото закръглено лице от детството си… после отново го пренесох напред във времето до днешния ден, до новия и непознат Ели от Къщата на черепите и продължих напред, отвъд него, към онзи, когото не бях виждал досега, бъдещия Ели, извън времето, непоклатимия, неуязвимия, брата Ели, лице с гладка изпъната кожа, лице от камък. Докато се взирах в онзи Ели, чувах как Сатаната настоятелно повтаря своя въпрос: Как може да си сигурен? Как може да си сигурен? Как може да си сигурен? Не спираше да го повтаря и повтаря, биеше ме с този въпрос, докато екът не се сля в един-единствен оглушителен грохот. И нямах отговор за Него, стоях самотен на тъмно полярно плато, вкопчен във вселена, чиито богове са избягали, и мислех, ето, пролях кръвта на своите приятели, и за какво? И за какво? За това

? Но после силата се върна в мен и извиках отговора си сред грохота на Неговия присмех, изкрещях, че се връщам към своята вяра, сигурен бях, защото бях сигурен.

— Вярвам! Вярвам! Отричам Ти Твоята победа!

И си показах своя собствен образ, крачещ по сияйните улици на далечно бъдеще, газещ през пясъците на далечни светове. Вечният Ели, обгърнал пороя на годините. И се разсмях, а Той също се разсмя и Неговият смях удави моя, но вярата ми не се поколеба, и най-сетне Той млъкна и ме остави да се смея последен.