Книгата на черепите

Вече приближавахме Сейнт Луис. Препускане по празната междущатска магистрала през открити земеделски поля. След това през нещо усойно и мрачно, наречено Ист Сейнт Луис. И най-сетне блестящата Гейтуей Арк, извисена на отсрещния бряг на реката. Стигнахме до някакъв мост. Идеята, че ще прекосим Мисисипи, направо вцепени Ели — той изкара главата и раменете си извън колата и зяпна навън все едно, че прекосява Йордан. Когато стигнахме на страната на Сейнт Луис, спрях колата пред един светещ кръгъл мотел. Тримата изхвърчаха навън и се пръснаха като полудели. Не напуснах шофьорската седалка. В главата ми се въртяха колелета. Пет непрекъснати часа шофиране. Екстаз! Най-сетне станах. Десният ми крак беше изтръпнал. Трябваше да куцукам първите няколко минути. Но си струваше, заради онези пет красиви часа, пет интимни часа, сам с колата и магистралата. Съжалявах, че изобщо спряхме.

13. НЕД

Студена синя вечер на Озарк. Изтощеност, аноксия, гадене: дивидентите от автоумората. Стига! Тук спираме. Четири робота с почервенели очи се измъкват едва-едва със залитане от колата. Наистина ли сме изминали хиляда и петстотин километра днес? Да, хиляда петстотин и нещо

, през Илинойс и Мисури, до Оклахома, дълги отсечки с по сто, сто и двайсет километра в час — и ако Оливър се беше наложил, щяхме да продължим още неколкостотин преди пълния колапс. Но нямаше да можем да продължим. Самият Оливър призна, че качеството на изпълнението му започнало да спада след деветстотния му километър за деня. За малко щеше да ни види сметката извън Джоплин, оцъклен и скапан, китките му не можаха да се справят със завоя, който очите му регистрираха. Тимъти покара някъде около сто и петдесет, двеста километра. Аз трябва да съм навъртял останалите няколко къси етапа, три-четири часа всичко, скован от ужас през цялото време. Но вече трябва да спрем. Психическото бреме е прекалено голямо. Съмнение, отчаяние, потиснатост и униние са обзели здравата ни банда. Оклюмали, обезсърчени, обезкуражени, отчаяни и без илюзии се вмъкваме в избрания мотел и всеки по своя си начин се чуди как изобщо сме могли да се убедим да предприемем тази експедиция. Аха! Автохижа „Мигът на истината“, Никъде, Оклахома! Мотел „Краят на реалността“! Странноприемница „Скептицизъм“! Двайсет стаи, псевдоколониален стил, пластмасова фасада, тухлена имитация и бели дървени колони на входа. Ние сме единствените гости, изглежда; жвакаща дъвка нощна служителка на гишето, има-няма седемнайсет, косата събрана на фантастичен кошер от шейсетте и задържана с лъскав гел. Гледа ни апатично, без никакъв интерес. Тежък грим около очите, тюркоаз с черно по края. Пачавра, измет, толкова тъпо курвенска, че не става дори за успешна курва.

— Кафето затваря в десет — казва ни. Странен носов провлечен говор. Тимъти си мисли да я покани за малко шибане, това е очевидно за всички ни. Според мен иска да я добави в колекцията, която си попълва с всички американски типове. Всъщност — да го кажа в качеството си на обективен наблюдател, подвид полиморфен перверз — всъщност не би изглеждала никак зле при едно добро остъргване, да го махне целия този грим и спрей за коса. Хубави остри гърди, щръкнали под зелената униформа, изпъкнали скули и прав нос. Но тъпите очи, безжизнените нацупени устни не може да се измият. Оливър поглежда Тимъти навъсено, предупреждава го да не започва нищо с нея. Веднъж поне Тимъти отстъпва — преобладаващата депресия е обзела и него. Настанява ни в две съседни стаи, тринайсет долара на легло, и Тимъти й предлага всемогъщото си пластмасово правоъгълниче.

— Стаите са наляво — казва тя, докато си върши работата с автомата за кредитни карти, и след това изключва напълно присъствието ни, забива отново поглед в японския телевизор с петинчов екран, кацнал на тезгяха. Тръгваме наляво покрай опразнения басейн и влизаме в стаите си. Трябва да побързаме, иначе ще изпуснем вечерята. Хвърляш багажа, плисваш се с вода по лицето и айде навън, към кафето. Сервитьорката, мърлява и отпусната, също жвака дъвка. Може да е сестра на оная на рецепцията. И тя е имала дълъг ден. Наоколо й се носи вкиснала миризмата на немита путка, която ни блъска в ноздрите, докато тя се навежда да тресне сребърните прибори на пластмасовия плот на масата.

— Какво да бъде, момчета?