Книгата на черепите

— Не е Ели — казах й. — Ели е нормален. Нед е. Сейбрук е объркана. Смята, че може би я баламосвам. Има предвид, че двамата с баща ми се надяват, че не се чукам с някой от тях, който и от двамата да е с лявата резба, но е твърде възпитана, за да ми го каже. Вместо това се пуска плавно в неутралното бърборене за предписаните по етикет три минути, след което се връща, за да обясни на баща ми последния обрат. Виждам, че Щайнфелд говорят отчаяно на Ели, явно превръщат живота му в ад затова, че живее с наглия неевреин, и го предупреждават строго да се държи настрана от дребния фейгелех също така, стига да не е (

о! вех!) вече твърде късно. Между Нед и майка му също зее почти цяло поколение празнина. Долавям отделни фрази: „Сестрите ти се молят за тебе… прехвърли се в Светия кръст… новена… розария… баща ти… послушничество… йезуит… йезуит… йезуит…“ Отстрани, сам, е Оливър. Наблюдава. Усмихва се с венерианската си усмивка. Просто гост на Земята е той, нашият Оливър, човекът от летящата чиния.

Бих класирал Оливър като най-дълбокия ум в групата. Той не знае толкова много като Ели, не създава същото впечатление за гениалност, но притежава по-силен интелект, убеден съм. Също така е най-странният от нас, защото на повърхността изглежда цялостен и нормален, а всъщност не е. Ели има най-бързия ум между нас и също така е най-измъченият, най-изтормозеният. Нед позира като нашето слабаче, нашата „феичка“, но не го подценявайте: винаги знае какво иска и се старае да си го вземе. А аз? Какво да кажем за мен? Престижно училище. Правилни фамилни връзки, правилните клубове. Юни завършвам и започвам да живея щастливо до края на дните си. Служба във Въздушните сили, да, но без бойна мисия — всичко това е уредено, гените ни са прекалено добри, за да се хабят — а след това си намирам подходяща англиканска дебютантка, девственица със сертификат и издънка на една от Стоте фамилии, и си сядам на задника като джентълмен. Господи! Слава Тебе, че Книгата на черепите на Ели не е нищо повече от суеверен боклук. Ако трябваше да живея вечно, щях да се отегча до смърт още през първите двайсет години.

15. ОЛИВЪР

Когато бях на шестнайсет, много мислех да се самоубия. Честно. Не беше преструвка, романтична юношеска драма, израз на онова, което Ели би нарекъл „пожелателна маска“. Беше искрена философска позиция, ако ми е позволено да използвам този впечатляващо звучащ израз, до която достигнах логично и съзнателно.

Това, което ме доведе до размишленията за самоубийство, беше преди всичко смъртта на баща ми на трийсет и шест. Стори ми се непоносима трагедия. Не че баща ми по какъвто и да било начин представляваше някакво специално човешко същество, освен за мен. Беше просто един канзаски фермер в края на краищата. Ставаш в пет сутринта, в девет и половина си в леглото. Никакво сериозно образование. Единственото, което четеше, бе провинциалният вестник и понякога Библията, макар че повечето от второто надскачаше възможностите му. Но работеше здраво през краткия си живот. Беше добър човек, всеотдаен. Първо, това бе земя на баща му и баща ми се трудеше на нея от десетгодишен, с няколко години навън, в казармата. Отглеждаше си пшеницата, изплащаше си кредита, докарваше поминък повече или по-малко, успя дори да купи още четиридесет акра и мислеше да я разшири повече. Междувременно се оженил, родили му се деца. Беше простоват човек — изобщо нямаше да може да разбере каквото и да било от случилото се в тази страна през десетте години след смъртта му, — но беше свестен човек по свой си начин и си беше спечелил правото на щастлива старост. Да си седи на верандата, да пафка с лулата, да излиза на лов есента, да остави на синовете си да вършат същинската тежка работа, да гледа как отрастват внуците му. Не получи щастливата си старост. Не получи дори зрялата си възраст. Ракът се плъзна във вътрешностите му и той умря бързо, умря в агония, но бързо.

Това ме накара да се замисля. Щом можеш да бъдеш отрязан така, щом трябва да живееш живот под смъртна присъда през всичките си дни и никога да не знаеш кога ще бъде изпълнена, защо да живееш изобщо? Защо да даваш на Смъртта удовлетворението да дойде и да те поиска, когато си най-малко готов за това? Махай се, махай се рано! Избегни иронията да бъдеш накълцан като наказание, че си постигнал нещо в живота си!

Житейската цел на баща ми, както я разбирам, бе да спазва Божиите закони и да изплати ипотеката на земята си. Успя с първото и почти бе приключил с второто. Моята цел бе по-амбициозна: да се сдобия с образование, да се издигна над пръстта на нивите, да стана доктор, учен. Не звучи ли грандиозно? „Нобелова награда за медицина за д-р Оливър Маршал, който се изкатери над дъвчещото тютюн невежество на Зърнения пояс, за да се превърне в пример за вдъхновение за всички нас“. Но нима моята цел се различаваше по нещо, освен в степента, от тази на баща ми? И за двама ни в края на краищата се свеждаше до упорит труд, до честно усилие.