Книгата на черепите

След това се появи Оливър. Реших, че компютърът отново ми е извадил джакпот, защото можеше да ме настанят с някой смахнат, извратен, някой със смачкана завистлива вгорчена душа, а Оливър изглеждаше общо взето нормален. Симпатичен първокурсник в предмедицинската програма, отраснал в житната пустош на Канзас. Беше висок колкото мен — някъде с три санта повече всъщност — и това беше страхотно, понеже с ниските се чувствам неловко. Държеше се непринудено и почти всичко можеше да го накара да се усмихне. Общо взето — добряк. И двамата му родители починали — беше тук на пълна стипендия. Веднага разбрах, че няма никакви пари, и малко се уплаших, че това може да породи неприязън между нас, но не, той като цяло го приемаше спокойно. Парите, изглежда, не го интересуваха, стига да има достатъчно, за да си плати храната, подслона и облеклото, а толкова имаше — малко наследство, получено от продажбата на семейната ферма. Забавляваше го и не се чувстваше унизен от дебелата пачка, с която винаги разполагах. Първия ден ми каза, че се кани да влезе в баскетболния тим, и си помислих, че е взел спортна стипендия, но тук грешах: обичаше баскетбола, приемаше го много сериозно, но беше тук, за да учи

. В това се изразяваше същинската разлика между нас, не в канзаския произход или онова с парите, а в чувството му за отдаденост. Аз ходех в колежа, защото всички мъже във фамилията ми са ходили, ходят и ще ходят в колеж между гимназиалния курс и пълнолетието. Оливър беше тук, за да се превърне в жестока интелектуална машина. Притежаваше — още го притежава — огромен, невероятен, съкрушителен вътрешен подтик. От време на време през онези първи няколко седмици го хващах със смъкната маска. Тогава слънчевата широка селяшка усмивка изчезваше, лицето му се изопваше, челюстните мускули се стягаха, очите излъчваха студен блясък. Вътрешната му напрегнатост можеше да е плашеща. Трябваше да е съвършен във всичко. Имаше отличен успех, близо до абсолютния връх в курса ни, направи баскетболния отбор на първокурсниците и разби в първата игра колежанския рекорд по точки, оставаше буден през половината нощ, за да учи, почти не спеше. Все пак успяваше да изглежда нормален. Пиеше много бира, чукаше момичета наред (често си ги разменяхме) и можеше да свири прилично на китара. Единственото, в което се издаваше другият Оливър, машината Оливър, беше когато се стигнеше до дрога. Втората седмица в градчето докопах малко страхотен марокански хаш и той отказа категорично. Каза ми, че седемнайсет години и половина се е старал да калибрира главата си правилно и няма тепърва да позволи да се разстрои. Не е изпушил дори един джойнт, доколкото знам, през четирите години след това. Търпи ни, когато се друсаме, но изобщо не опитва.

През пролетта на втори курс се сдобихме с Нед. Двамата с Оливър отново бяхме настанени в една стая. Нед посещаваше два от класовете на Оливър: физика, която му трябваше, за да допълни програмата си минимум в точните науки, и сравнителна литература, която пък трябваше на Оливър, за да допълни програмата си минимум в хуманитарните. Оливър срещаше леки затруднения в ровенето в Джойс и Йейтс, а Нед — големи затруднения в ровенето в квантовата теория и термодинамиката, тъй че си разработиха взаимоучителна система. Двамата бяха привличане на противоположностите. Нед беше дребен, мекушав, слаб, с големи кротки очи и деликатни движения. Бостънски ирландец, здрава католическа основа, образован в енорийски училища, във втори курс още носеше кръстче и дори ходеше на меса. Възнамеряваше да стане поет и белетрист. Не, „възнамеряваше“ не е подходящата дума. Както ни обясни веднъж Нед, хората с талант не възнамерявали

да станат писатели. Или го имаш, или го нямаш. Които го имат, пишат, които го нямат — възнамеряват. Нед винаги пишеше. И сега е така. Носи си бележника със спиралата и драска в него всичко, което чуе. Всъщност според мен разказите му са боклук, а поезията му — безсмислица. Но признавам, че проблемът може би е в моя вкус, а не в неговия талант, защото изпитвам същото към много писатели, далеч по-известни от Нед. Най-малкото той поне работи над изкуството си.

Стана ни нещо като талисман. Нед винаги се навърташе повече край Оливър, отколкото край мен, но нямах нищо против да е с нас. Беше съвсем различен тип, човек със съвсем друг поглед към живота. Хрипливият му глас, тъжните му като на куче очи, шантавото му облекло (много обичаше да носи халати, предполагам като преструвка, че в края на краищата е станал свещеник), поезията му, странното му чувство за сарказъм, сложните му разсъждения (винаги взимаше две или три страни при всеки спор и успяваше да вярва във всичко и нищо едновременно) — всичко това ме изумяваше. Сигурно на него му изглеждахме също толкова чужди, колкото той на нас. Толкова много време прекарваше с нас, че накрая го поканихме за младшия курс. Не помня чия точно беше идеята, на Оливър или моя. (Или на самия Нед?)