Книгата на живота

— Не напъвай — повтори Март. Двете със Сара ме поддържаха, докато се разтъпквах в усилие да успокоя болките в гърба и краката си. Контракциите все още бяха на около пет минути, но болката ставаше нетърпима и се излъчваше от гръбнака към корема ми.

— Искам да легна. — След седмици на съпротива срещу почивките ми се искаше да допълзя обратно до леглото с покрития с гума матрак и стерилизираните му чаршафи. Не пропуснах да забележа иронията, също като всички други в стаята.

— Никакво лягане — отсече Сара.

— Ох, господи. Още една. — Заковах на място и стиснах ръцете им. Този път контракцията продължи дълго. Тъкмо се изправих и започнах да дишам нормално, когато получих нова. — Искам Матю!

— Тук съм — обади се той и зае мястото на Март. Кимна на Сара. — Това беше бързо.

— В книгата пише, че контракциите трябва постепенно да зачестяват. — Прозвучах като някаква избухлива учителка.

— Бебетата не четат книги, скъпа — рече Сара. — Те си имат свои идеи за тези неща.

— И когато си наумят да се родят, не цепят басма никому — добави доктор Шарп, докато влизаше с усмивка в стаята. Доктор Гарет бил повикан в последния момент на друго раждане, така че доктор Шарп пое командването на медицинския ми екип. Тя опря стетоскопа в корема ми, премести го и пак го опря. — Справяш се чудесно, Даяна. Близнаците също. Никакви признаци за тревога. Препоръчвам да опитаме вагинално раждане.

— Искам да легна — промърморих през зъби, когато поредният стоманен пръстен стегна гръбнака ми и заплаши да ме пререже на две. — Къде е Маркъс?

— В края на коридора — осведоми ме Матю. Смътно си спомних, че го бях изхвърлила от стаята, когато контракциите се засилиха.

— Ако се наложи цезарово сечение, ще може ли да дойде навреме? — тревожно попитах.

— Викаше ли ме? — попита Маркъс, докато влизаше в стаята, облечен в хирургическо облекло. Неподправената му усмивка и добро настроение моментално ме успокоиха. След като вече се бе върнал, не можех да си спомня защо го бях изритала.

— Кой е преместил проклетото легло? — Издържах с пъшкане поредната контракция. Леглото изглеждаше на мястото си, но това несъмнено беше илюзия, защото ми отнемаше цяла вечност да се добера до него.

— Матю — безгрижно рече Сара.

— Няма такова нещо! — запротестира той.

— При раждане стоварваме абсолютно всичко на главата на мъжа. Така майката не развива разни убийствени фантазии, а мъжете си припомнят, че не са в центъра на вниманието — обясни Сара.

Разсмях се и пропуснах надигащата се вълна от болка на следващата свирепа контракция.

— Мам... По дя... Мът... — Стиснах плътно устни.

— Няма да минеш през тази нощ без ругатни, Даяна — рече Маркъс.

— Не искам първото нещо на света, което ще чуят бебетата, да е някоя дълга и напоителна ругатня. — Сега си спомних причината да изгоня Маркъс. Беше подхвърлил, че съм твърде благопристойна насред агонията.

— Матю може да пее, при това силно. Сигурен съм, че ще успее да те заглуши.

— Мътните... по дяволите... боли — избъбрих и се превих. — Ако искаш да помогнеш, премести шибаното легло, но спри да ми възразяваш, задник такъв!

Отговорът ми беше посрещнат с потресено мълчание.

— Браво на момичето — каза Маркъс. — Знаех си, че го имаш в себе си. А сега да погледнем.

Матю ми помогна да легна на леглото, което бе лишено от безценното си копринено покривало и повечето завеси. Двете легълца бяха поставени до камината в очакване на близнаците. Взирах се в тях, докато Маркъс извършваше прегледа.

Дотук това бяха четирите физически най-досадни часа в живота ми. Напъхаха и извадиха от мен повече неща, отколкото бях предполагала, че е възможно. Изживяването бе странно дехуманизиращо, като се има предвид, че давах нов живот на този свят.

— Има още време, но нещата се развиват добре — заяви Маркъс.

— Лесно ти е да го кажеш. — Щях да го фрасна, но се беше настанил между бедрата ми, а бебетата бяха на път.

— Това е последният ти шанс за местна упойка — каза той. — Ако откажеш и се наложи да правим секцио, ще трябва да ти сложим пълна.

— Не е нужно да се правиш на героиня, ma lionne — обади се Матю.

— Не се правя на героиня — за четвърти или пети път му изтъкнах. — Нямаме представа как може да се отрази местната упойка на бебетата. — Спрях и изкривих лице в опит да блокирам болката.

— Не спирай да дишаш, скъпа. — Сара застана до мен. — Чу я, Матю. Не иска местна упойка и няма смисъл да се спори по въпроса. А сега, за болката. Смехът помага, Даяна. Както и съсредоточаването върху нещо друго.

— Удоволствието също помага — вметна Март и нагласи краката ми на матрака по такъв начин, че гърбът ми моментално се отпусна.

— Удоволствие ли? — объркано повторих. Март кимна. Погледнах я ужасена. — Нямаш предвид онова.

— Точно него има предвид — каза Сара. — Може невероятно да промени нещата.