Книгата на живота

Още от раждането на децата се чудех какво да подаря на мъжа, които си имаше всичко, но когато Матю ми каза желанието си да остарее с мен, знаех съвсем точно какъв подарък да му приготвя.

— Обожавам го. — Той докосна слепоочията си, където сред черната коса проблясваха сребристи косми.

— Винаги си казвал, че ще побелееш от мен. — Ухилих се.

— Аз пък си мислех, че е невъзможно. Тоест, преди да науча, че impossible n'est pas Diana — каза той, перифразирайки Изабо. Матю грабна шепа орехи и тръгна към бебетата, преди да успея да реагирам. — Здрасти, красавице.

Ребека изгука в отговор. Тя и Филип имаха сложен речник от гукания, сумтене и други тихи звуци, които двамата с Матю се мъчехме да овладеем.

— Това определено е от щастливите й звуци — казах, докато слагах тава курабийки във фурната. Ребека обожаваше баща си, особено когато пееше. Филип не беше толкова сигурен, че пеенето е добра идея.

— И ти ли си щастлив, мъжлето ми? — Матю взе Филип от пружиниращото столче, като се размина на косъм с банана, който бях включила в последния момент към дрънкулката. Беше като ярка жълта комета и се носеше между другите въртящи се в орбита плодове. — Ама че си щастливец, че имаш майка, която може да прави вълшебства за теб.

Подобно на повечето бебета на неговата възраст, Филип гледаше ококорено как портокалът и лимонът кръжат около увисналия във въздуха грейпфрут.

— Няма винаги да си мисли, че е чудесно да има майка вещица.

Отидох до хладилника и затърсих зеленчуците, които ми трябваха за огретена. Когато затворих вратата, Матю беше застанал зад мен. Подскочих от изненада.

— Трябва да започнеш да вдигаш шум или да ме предупреждаваш, когато се движиш — възкликнах и сложих ръка на разтуптяното си сърце.

Свитите устни на Матю ми подсказаха, че е раздразнен.

— Виждаш ли тази жена, Филип? — Той ме посочи и Филип обърна глава към мен. — Тя е блестящ учен и могъща вещица, макар да не обича да го признава. И ти си невероятен щастливец, че можеш да я наричаш maman. Това означава, че си едно от малкото създания, които ще научат тази най-добре пазена тайна на семейството. — После гушна детето до себе си и промърмори нещо в ухото му.

Когато приключи, Филип погледна баща си — и се усмихна. Това бе първият път, когато някое от бебетата го правеше, но аз бях виждала точно този израз на радост и преди. Цялото лице сякаш грейваше отвътре.

Филип може да имаше моята коса, но усмивката му беше на Матю.

— Точно така. — Матю кимна одобрително на сина си и го върна на столчето му. Ребека погледна намръщено баща си, леко подразнена, че са я изолирали от момчешкия разговор. Матю тутакси зашепна и в нейното ухо, после долепи уста до коремчето й и издаде мляскащ звук. Ребека се ококори и зяпна, сякаш думите на баща й я бяха впечатлили, макар да подозирах, че номерът с коремчето също имаше известна роля.

— Каква глупост им каза? — попитах и нападнах един картоф с белачката. Матю взе и едното, и другото от ръцете ми.

— Не беше глупост — спокойно рече той. Три секунди по-късно картофът беше напълно обелен. Той взе нов от купата.

— Кажи ми.

— Ела по-близо — подкани ме с белачката. Направих няколко крачки към него. Той ме подкани отново. — По-близо.

Когато се озовах плътно до него, Матю обърна лице към мен.

— Тайната е, че аз може и да съм глава на фамилията Бишъп-Клермон, но ти си нейното сърце — прошепна той. — И тримата сме напълно съгласни за едно. Сърцето е по-важното.

Матю вече беше преровил няколко пъти кутията с писма между Филип и Годфроа.

Прехвърли листата отново само от отчаяние.

"Мой най-почитаеми сир и татко“ — започваше писмото на Годфроа.

Най-опасният сред шестнайсетте беше екзекутиран в Париж, както наредихте. Тъй като Матю не бе на разположение за работата, Майен го замести с готовност и ви благодари за помощта по въпроса със семейство Гонзага. След като вече се чувства в безопасност, херцогът реши да играе и за двете страни, така че преговаря едновременно с Анри Наварски и Филип Испански. Но хитроумието не е мъдрост, както бихте казали вие.

Дотук в писмото се споменаваше единствено за политическите машинации на Филип.

„Колкото до другия въпрос“ — продължаваше Годфроа,