Книгата на живота

Когато Матю внезапно се появи зад брат си, след като миг по-рано бе стоял пред него, аз осъзнах, че решението му да остане тук целеше всъщност да защити Болдуин. Подобно на Хенри, Матю не би пролял кръв на свещена земя.

Това обаче не означаваше, че ще бъде милостив. Той държеше брат си в здрава хватка, свил дългата си ръка около врата на Болдуин, така че успя да хване собствения си бицепс. Лявата му ръка се заби в плешката на Болдуин с достатъчно сила да я счупи на две. Лицето му бе напълно лишено от емоции, а очите му бяха станали сиво-черни.

— Ето защо никога не бива да допускаш Матю Клермон да се озовава зад теб — промърмори един вампир на друг.

— Скоро ще започне адски да боли — отвърна приятелят му. — Освен ако Болдуин не припадне преди това.

Безмълвно предадох Ребека на Мириам. Ръцете ме сърбяха от събралата се в тях сила и ги скрих в джобовете на палтото. Сребърната дръжка на стрелата тежеше на гръбнака ми, а Кора беше нащрек, готова да разпери криле. След Ню Хейвън питомницата ми вярваше на Болдуин точно толкова, колкото и аз самата.

Девер ми почти успя да надвие Матю — или поне на мен ми се стори така. Преди да успея да извикам предупредително, стана ясно, че привидното преимущество на Болдуин е само хитър трик от страна на Матю, за да го накара да промени позата си. Когато това стана, съпругът ми използва собствената тежест на Болдуин, за да го подсече бързо и да го накара да рухне на колене. Болдуин изпъшка задавено.

Това бе ярко напомняне, че макар Болдуин да бе по-едър, Матю беше убиецът.

— И тъй, сир. — Ръката на Матю леко се повдигна, така че брат му увисна на брадичката си, с което напрежението върху врата му се увеличи. — Ще бъда доволен, ако премислиш почтителната ми молба да основа издънка на Дьо Клермон.

— Никога — изгъргори Болдуин. Устните му започнаха да посиняват от недостига на кислород.

— Съпругата ми заяви, че думата „никога“ няма да се използва във връзка с Бишъп-Клермон. — Матю стегна хватката си и очите на Болдуин започнаха да се обръщат навътре. — Между другото, няма да позволя да припаднеш, нито пък ще те убия. Ако си в безсъзнание или мъртъв, няма да можеш да удовлетвориш искането ми. Така че ако си твърдо решен да продължаваш да отказваш, очакват те много часове в това положение.

— Пусни... ме. — Болдуин с мъка произнесе двете думи. Матю нарочно го принуждаваше да си поема въздух на малки глътки. Това беше достатъчно да държиш вампир в ръцете си, без да му дадеш възможност да дойде на себе си.

— Пусни ме ти, Болдуин. След всички тези години искам да бъда нещо повече от черната овца на Дьо Клермон — промърмори Матю.

— Не — с мъка произнесе Болдуин.

Матю нагласи ръката си така, че брат му да не може да произнася повече от една-две думи наведнъж, макар че това не промени синкавия цвят на устните му. Съпругът ми прояви предвидливост и заби тока на обувката си в глезена на брат си, ако случайно Болдуин реши да използва допълнителния кислород, за да опита да се съпротивлява. Болдуин нададе вой.

— Занесете Ребека и Филип обратно в Сет-Тур — заръчах на Мириам, докато запретвах ръкави. Не исках децата да виждат баща си в тази му роля. Нито пък желаех да видят как майка им използва магия срещу член на рода. Вятърът подухна в краката ми и вдигна прахта в църквата на миниатюрни вихрушки. Пламъците на свещите затанцуваха, готови да изпълнят заповедта ми, а водата в кръщелния купел започна да ври.

— Пусни мен и онова, което е мое, Болдуин — рече Матю. — И без това не ни искаш.

— Може... да ми... потрябваш. Мой... убиец си... все пак — отвърна на пресекулки Болдуин.

В църквата се разнесоха шокирани възгласи и всички си зашепнаха при откритото споменаване на тази тайна на Дьо Клермон, макар да бях сигурна, че някои от присъстващите знаеха каква роля играеше Матю в семейството.

— Вече сам ще си вършиш мръсната работа — каза съпругът ми. — Бог знае, че си толкова способен да убиваш, колкото и аз.

— Ти... си... различен. И близнаците ли... имат... кръвожадност? — изплю думите Болдуин.

Събралите се гости се смълчаха.

— Кръвожадност ли? — Глас на вампир наруши тишината. Ирландският му акцент беше слаб, но доловим. — Какви ги говори той, Матю?

Вампирите в църквата се спогледаха разтревожено и мърморенето се поднови. Явно новините за кръвожадността не бяха влизали в плановете им, когато са приели поканата на Маркъс. Опълчването срещу Паството и защитаването на децата на вампир и вещица бяха едно нещо, но болест, която може да те превърне в кръвожадно чудовище — съвсем друго.

— Болдуин говори истината, Джайлс. Кръвта ми е опетнена — отговори Матю. Погледът му срещна моя. Зениците му бяха леко разширени. „Махни се, докато можеш“ — безмълвно ме подканиха те.

Но този път Матю нямаше да е сам. Пробих си път между Изабо и Фернандо и тръгнах към съпруга си.

— Това означава, че Маркъс... — Гласът на Джайлс замря. Очите му се присвиха. — Не можем да позволим някой с кръвожадност да води Рицарите на Лазар. Невъзможно е.