Книгата на живота

Погледът на Болдуин не се откъсваше от екрана. Гледаше брат си първо предпазливо, после с изумление. Секундите се изнизваха и на лицето му се изписа уважение.

— Вижте само какъв контрол — промърмори Хамиш. — Сигурно всичките му инстинкти крещят за кръв и оцеляване.

— Още ли си мислиш, че Матю е негоден да застане начело на собствена фамилия? — попитах Болдуин.

Бенджамин беше с гръб към нас и не можехме да видим реакцията му, но раздразнението му пролича в свирепия удар, който нанесе в лицето на Матю. Нищо чудно, че чертите на съпруга ми не ми изглеждаха познати. После Бенджамин грубо сграбчи детето и поднесе шията му право под носа на Матю. Към картината нямаше звук, но лицето на момичето се изкриви, когато то изпищя от ужас.

Устните на Матю се раздвижиха и детето обърна глава, хлипането му леко намаля. До мен Изабо започна да пее.

— Der Mond ist aufgegangen, / Die goldnen Sterniein prangen / Am Himmel hell und klar. — Изпяваше думите едновременно c движението на устните на Матю.

— Спри, Изабо — рязко нареди Болдуин.

— Каква е тази песен? — попитах и посегнах да докосна лицето на съпруга си. Дори при тези мъчения то оставаше шокиращо безизразно.

— Немският химн. Някои от стиховете са станали популярна приспивна песен. Филип често я пееше, след като... се прибра у дома. — За момент лицето на Болдуин се сгърчи от мъка и вина.

— Песен за Страшния съд — каза Изабо.

Ръцете на Бенджамин се раздвижиха. Когато спряха, тялото на момичето беше увиснало безжизнено, с извита под неестествен ъгъл глава. Макар че не беше убил детето, Матю не бе и в състояние да го спаси. Поредната смърт, която щеше да носи завинаги със себе си. Яростта пламна във вените ми, бистра и ярка.

— Достатъчно. Това приключва. Тази нощ. — Грабнах връзката ключове, която някой бе хвърлил на масата. Не ми пукаше за чия кола са, макар да се надявах да е на Маркъс — и съответно да е бърза. — Кажете на Веран, че идвам.

— Не! — Измъченият вик на Изабо ме накара да закова на място. — Прозорецът. Натаниел, можеш ли да увеличиш онази част?

— Там няма нищо освен сняг и дървета — намръщи се Хамиш.

— Стената до прозореца. Ето там. — Изабо посочи мръсната стена на екрана, сякаш Натаниел можеше да я види. Въпреки че не можеше, той послушно увеличи изображението.

Появи се по-ясна картина. Нямах представа какво виждаше Изабо. Стената бе покрита с влажни петна и от доста време не беше виждала боя. Може би някога е била бяла като плочките по пода, но сега беше сивкава. Изображението на екрана продължи да се изостря. Някои от зацапаните петна се оказаха серия от цифри, вървящи по стената.

— Умното ми дете. — От очите на Изабо потекоха кървави сълзи. Тя стана. Ръцете й трепереха. — Това чудовище. Ще го разкъсам на парчета.

— Какво има, Изабо? — попитах.

— Подсказката беше в песента. Матю знае, че го гледаме — отвърна тя.

— Какво има, grand-mere? — повтори въпроса ми Маркъс, докато се взираше в екрана. — Числата ли?

— Едно число. Номерът на Филип. — Изабо посочи последните цифри от поредицата.

— Неговият номер ли? — не разбра Сара.

— Номерът му в Аушвиц-Биркенау. След като го заловили, докато се опитвал да освободи Равенсбрюк, нацистите го пратили там — каза Изабо.

Това бяха имена от кошмари, места, които завинаги щяха да останат синоними на жестокостта на човечеството.

— Нацистите го татуирали на Филип. Отново и отново. — Яростта на Изабо се засилваше и гласът й зазвъня като камбана. — Така открили, че е различен.

— Какво искаш да кажеш? — Не можех да повярвам, но все пак...

— Бенджамин е измъчвал Филип — каза Изабо.

Образът на Филип изникна пред мен — празната очна кухина, след като Бенджамин го беше ослепил, ужасните белези по лицето. Спомних си неравния почерк на писмото, което беше оставил за мен — тялото му е било твърде съсипано, за да контролира движението на ръката си.

И същото създание, което бе направило онова с Филип, сега държеше съпруга ми.

— Махни се от пътя ми. — Опитах да мина покрай Болдуин и да се втурна към вратата. Той обаче ме хвана здраво.

— Няма да допусна да попаднеш в същия капан като него, Даяна — рече той. — Точно това иска Бенджамин.

— Отивам в Аушвиц. Матю няма да умре там, където са загинали толкова много хора — заявих, мъчейки се да се отскубна от хватката му.

— Матю не е в Аушвиц. Малко след залавянето му Филип беше преместен в Майданек, в покрайнините на Люблин. Именно там го открихме. Преобърнах целия лагер в търсене на други оцелели. Там няма подобна стая.

— Значи Филип е бил откаран някъде другаде, преди да бъде пратен в Майданек. В друг концлагер. Командван от Бенджамин. Именно той е измъчвал Филип. Сигурна съм — подчерта Изабо.

— Как Бенджамин би могъл да командва лагер? — Никога не бях чувала подобно нещо. Нацистките концентрационни лагери са се управлявали от СС.

— Бяха десетки хиляди, из цяла Германия и Полша. Трудови лагери, бардаци, изследователски комплекси, ферми — обясни Болдуин. — Ако Изабо е права, Матю би могъл да е къде ли не.