Книгата на живота

— Определено — с безпокойство се съгласих.

— Утре свободна ли си за обяд? — попита Джанет Гауди, докато излизахме от залата във вътрешния двор. Мелодичният й шотландски акцент ми напомняше за Галоуглас.

— Аз ли? — Дори след всичко случило се тази вечер останах изненадана, че тя е готова да бъде видяна с някой Дьо Клермон.

— И двете не се побираме в ограничените разбирания на Паството, Даяна — каза Джанет и веселите трапчинки отново се появиха на гладката й кожа.

Галоуглас и Фернандо ме чакаха под аркадата на двора. Галоуглас се намръщи, когато ме видя в компанията на вещица.

— Всичко наред ли е, лельо? — разтревожено попита той. — Трябва да тръгваме. Става късно.

— Само да разменя две думи с Джанет.

Вгледах се внимателно в лицето й, търсейки знак, че може би се опитва да спечели приятелството ми с някакви нечисти цели, но видях единствено загриженост.

— Защо ми помагаш? — попитах направо.

— Защото обещах на Филип, че ще го направя — каза Джанет. Тя пусна торбата с плетката на земята и запретна ръкава на ризата си. — Не си единствената, чиято кожа разказва истории, Даяна Бишъп.

На ръката й имаше татуиран номер. Галоуглас изруга. Аз ахнах.

— Да не си била в Аушвиц с Филип? — Сърцето ми сякаш се беше качило в устата ми.

— Не. Бях в Равенсбрюк — отвърна тя. — Хванаха ме, докато работех във Франция за УСО, Управлението за специални операции. Филип се опитваше да освободи лагера. Успя да измъкне няколко от нас, преди нацистите да го заловят.

— Знаеш ли къде са държали Филип след Аушвиц? — настоятелно попитах аз.

— Не, въпреки че го издирвахме. В ръцете на Ники-Бен ли е попаднал? — Очите на Джанет бяха пълни със съчувствие.

— Да — кимнах. — Смятаме, че е бил някъде около Хелм.

— По онова време за Бенджамин работеха и вещици. Помня, че се чудех защо всичко в радиус осемдесет километра от Хелм тъне в гъста мъгла. Не можехме да намерим пътя през нея, колкото и да опитвахме. — Очите на Джанет се напълниха със сълзи.

— Съжалявам, че не оправдахме надеждите на Филип. Този път ще се справим по-добре. Става въпрос за честта на фамилията Бишъп-Клермон. А в края на краищата, аз съм роднина на Матю дьо Клермон.

— Татяна ще бъде по-лесна за убеждаване — подхвърлих.

— Не, не Татяна — поклати глава Джанет. — Тя е увлечена по Доменико. Пуловерът й няма за цел единствено да подчертае фигурата й. Той скрива и ухапванията на Доменико. Трябва да привлечем Сату.

— Сату Ярвинен никога няма да ми помогне — изтъкнах и си припомних времето, което бяхме прекарали заедно в Ла Пиер.

— О, мисля, че ще го направи — рече Джанет. — След като й обясним, че ще я предложим на Бенджамин в замяна на Матю, ако не се съгласи. В края на краищата, Сату е тъкачка като теб. Може пък финландските тъкачки да са по-плодовити от онези в Хелм.

Сату беше отседнала в малък хотел, в тихо кампо срещу Ка’Чиаромонте. Отвън изглеждаше напълно обикновено, с боядисани в ярки цветове саксии и стикери на прозорците, показващи рейтинга му спрямо другите хотели в района (четири звезди) и кредитните карти, които приемаше (всички).

Вътре обаче впечатлението за нормалност се губеше напълно.

Собственичката Лаура Малипиеро, увита в пурпурно и черно кадифе, седеше зад бюро в предното лоби и редеше карти таро. Косата й бе непокорна и вълниста, с бели нишки сред черното. Гирлянда от черни хартиени прилепи беше окачена над пощенските кутии, а във въздуха се носеше аромат на благовония от градински чай и драцена.

— Всичко е заето — каза тя, без да вдига поглед от картите. В ъгълчето на устата й висеше цигара. Беше пурпурна и черна, също като облеклото й. Отначало си помислих, че не е запалена. В края на краищата, синьорина Малипиеро седеше под надпис VIETATO FUMARE. Но после вещицата дръпна здраво. Наистина нямаше дим, макар че върхът на цигарата се разгоря.

— Казват, че била най-богатата вещица във Венеция. Натрупала състояние от продажбата на омагьосани цигари. — Джанет я изгледа с неодобрение. Беше си сложила отново прикриващото заклинание и за случайния минувач изглеждаше като крехка деветдесетгодишна бабка вместо като стройна трийсетгодишна жена.

— Съжалявам, сестри, но тази седмица се провежда Регата деле Бефане и в тази част на Венеция не могат да се намерят никакви стаи. — Вниманието на синьорина Малипиеро си остана насочено към картите.

Из целия град бях видяла афиши за годишната надпревара с гондоли за Богоявление от Сан Тома до Риалто. Разбира се, състезанията бяха две — регатата сутринта и далеч по-вълнуващата и опасна надпревара в полунощ, в която се прибягваше не само до груба сила, но и до магия.

— Не търсим стая, синьорина Малипиеро. Аз съм Джанет Гоуди, а това е Даяна Бишъп. Дойдохме да видим Сату Ярвинен във връзка с Паството — стига да не тренира за надпреварата с гондоли, разбира се.

Венецианската вещица вдигна изненадано глава и ни погледна с окръглените си тъмни очи. Цигарата увисна на устните й.

— Стая седемнайсет, нали? Не се безпокойте, сами ще се ориентираме. — Джанет се усмихна лъчезарно на зашеметената вещица и ме помъкна към стълбите.