Книгата на живота

Това беше стаята, която познавахме от видеото — мръсните плочки, каналът в пода, гледащите към снега прозорци, цифрите, изписани с химически молив по стените, дори столът с преметнатото през облегалката му палто.

Матю седеше в друг стол, с напълно черни очи и отворена в беззвучен писък уста. Гръдният му кош беше отворен с метално устройство и разкриваше бавно биещото сърце, чието ритмично туптене ми носеше такава утеха всеки път, когато ме привличаше към себе си.

Болдуин се втурна към него, като проклинаше Бенджамин.

— Това не е Матю — казах.

Писъкът на Изабо някъде от коридора ми подсказа, че се е натъкнала на подобна сцена.

— Това не е Матю — повторих, този път по-високо. Отидох до следващата врата и завъртях дръжката.

Матю беше там, седнал на същия стол. Ръцете му, прекрасните му, силни ръце, които ме докосваха с такава любов и нежност, бяха отрязани в китките и лежаха в хирургическо легенче в скута му.

Която и врата да отваряхме, откривахме Матю в някаква ужасна жива картина на болка и мъчения. И всяка илюзорна сцена бе предназначена специално за мен.

След като надеждите ми бяха окрилени и потъпкани десетина пъти, избих всички врати от пантите им с една-единствена дума. Не си направих труда да гледам в отворените стаи. Привиденията могат да бъдат страшно убедителни, а Нокс наистина бе много добър. Те обаче не бяха плът и кръв. Не бяха моят Матю и не останах подведена, макар че онези, които видях, щяха да останат с мен завинаги.

— Матю трябва да е с Бенджамин. Намерете го. — Тръгнах напред, без да чакам Болдуин или Джанет да се съгласят. — Къде сте, господин Нокс?

— Доктор Бишъп. — Вещерът ме чакаше зад ъгъла. — Елате. Да пийнем. Знаете, че няма да напуснете това място, и това може да е последният ви шанс да се насладите на удобствата на топла стаи. Докато не заченете детето на Бенджамин, разбира се.

Зад мен изникна непреодолима стена от огън и вода, така че никой да не ме последва.

Тутакси издигнах втора зад Нокс и двамата се озовахме затворени в малък участък от коридора.

— Добра работа. Талантът ви на заклинателка е започнал да се проявява, както виждам — подхвърли той.

— Ще откриете, че съм... изменена — казах, използвайки определението на Галоуглас. Магията чакаше в мен, умоляваше да полети навън. Но аз я държах под контрол и силата ми се подчини. Чувствах я в себе си, неподвижна и бдителна.

— Къде бяхте? — попита Нокс.

— На много места. Лондон. Прага. Франция. — Усетих изтръпването от магията по върховете на пръстите ми. — Вие също сте били във Франция.

— Отидох да търся съпруга ви и сина му. Разбирате ли, попаднах на едно писмо. В Прага. — Очите на Нокс засияха. — Представете си колко се изненадах, когато се натъкнах на Емили Мадър. Никога не е била кой знае колко впечатляваща вещица. Обвързваше духа на майка ви в един каменен кръг.

Нокс се опитваше да ме разсее.

— Напомни ми за каменния кръг, който издигнах в Нигерия, за да обвържа родителите ви. Може би това е било намерението на Емили.

Думите запълзяха по кожата ми в отговор на безмълвния въпрос, който повдигаше казаното от него.

— Изобщо не трябваше да оставям почестите на Сату, когато става въпрос за теб, скъпа. Винаги съм подозирал, че си различна — каза Нокс. — Ако те бях отворил миналия октомври, както направих с майка ти и баща ти преди години, щях да ти спестя много главоболия.

Но през последните четиринайсет месеца нямаше само главоболия. Имаше и неочаквана радост. Сега се вкопчих в нея, в семейството си, сякаш Джанет правеше магията си.

— Много сте мълчалива, доктор Бишъп. Нима нямате какво да кажете?

— Всъщност нямам. Напоследък предпочитам действията пред думите. Спестяват време.

Най-сетне освободих навитата като пружина магия. Мрежата, която бях направила да уловя Нокс, бе черна и пурпурна, като в нея бяха втъкани бели, сребристи и златни нишки. Тя се разпери на криле от лопатките ми, напомняйки ми за отсъстващата Кора, чиято сила, както бе обещала, все още бе моя.

— С първи възел заклинанието започна. — Мрежестите ми криле се разпериха още по-широко.

— Много впечатляваща илюзия, доктор Бишъп. — Тонът на Нокс бе поучително-снизходителен. — Просто прогонващо заклинание ще...

— С втори възел заклинанието е истина. — Сребърните и златните нишки в мрежата блеснаха ярко, уравновесявайки силите на мрака и светлината, които бележеха кръстопътищата на висшата магия.

— Жалко, че Емили нямаше уменията ви — подхвърли Нокс. — Сигурно щеше да изкопчи от духа на майка ви повече от бръщолевенето, което открих, когато откраднах мислите й в Сет-Тур.

— С трети възел заклинанието е свободно. — Гигантските криле плеснаха веднъж, вдигайки слаба вихрушка през магическата кутия, която бях създала. Крилете леко се отделиха от тялото ми и се издигнаха, докато не увиснаха над Нокс. Той хвърли поглед нагоре, след което продължи: