Ковачница на мрак

— Разбойници ли ловят? — попита той Грип, след като и последният ездач ги подмина в тръс. — Те са от легиона на…

— Тихо, момче! — изхриптя Грип и Орфантал видя колко пребледнял е старецът, с пресъхнали устни. Взираше се напред към Харал в очакване на заповед да продължат. — Хайде, подкарвай ни, проклет да си! — изсъска сякаш на себе си.

Орфантал се извъртя на седлото и погледна назад към непознатите.

— Обърни се напред! — сопна му се Грип. — Да тръгваме. Препускай, момче, давай!

— Какво става?

Пред тях Харал беше обърнал коня си и наблюдаваше връщащите се в средата на пътя каруци.

Орфантал видя, че воднистите очи на Грип са се впили в лицето на Харал, сякаш търсеха някакъв знак. И той дойде, когато Харал се намръщи, а после се надигна в седлото си. Веждите му се събраха.

— Е, това е — изръмжа Грип и доближи коня си до крантата на Орфантал. — Връщат се.

— Какво? Защо?

— Защото не трябваше да са тук, затова. Поне трима от тях бяха от разпусната част.

— Но…

— Препускай напред, Орфантал — и щом минеш завоя, сритай тази стара кранта в галоп и не поглеждай назад. Никакви въпроси повече! — добави той, щом зад тях се чу тропот на бързо приближаващи се копита. — Хайде, момче, препускай!

Плесна крантата по задницата, подплашеното животно се втурна напред и Орфантал едва не падна от седлото.

— Бягай! — извика зад него Грип и се чу съскане на извадени мечове.

Орфантал зарита кобилата с пети и я подкара в тръс, а след това в тромав галоп. Чу дрезгави викове отзад. Някой изквича като заклано прасе.

Устата му беше пресъхнала, сърцето му сякаш щеше да се пръсне. Той се наведе напред и завика:

— О, тичай! Тичай, мила, тичай…

Кобилата тичаше, но бавно, сякаш със сетни сили, задъхваше се. Светът подскачаше нагоре и надолу и наляво и надясно и Орфантал помисли за Грип, за Харал и другите. Помисли за онзи писък и се зачуди от чие ли гърло се е изтръгнал. Помисли си, че ще умре посечен в гърба. Чу зад себе си тичащ кон, приближаваше се невероятно бързо. От устата му се изтръгна хленч и усети топла влага между краката си — беше се напикал.

Не се обърна, щом конят го догони, а наведе ниско глава.

След миг животното го подмина. Конят на самия Харал, без ездач, хълбоците му почернели от оплискана кръв.

Орфантал погледна през рамо назад… но беше подминал завоя и дори каруците вече не се виждаха. Появиха се двама ездачи, спряха и се загледаха към него. След миг го подгониха.

Крантата залиташе, дъхът й бе хриплив и накъсан. Конят на Харал вече беше на двайсет крачки напред. Отчаян, Орфантал се огледа. Падините от двете страни оформяха корито, но единият край беше по-близо от другия — вдясно от него — и той видя ивицата на стария каменист бряг, а по-натам — стръмен склон. Нагоре имаше пътеки, места за криене.

Забави крантата и отби от пътя. Погледна назад и видя, че двамата конници се приближават с извадени мечове.

Крантата залитна и изцвили. Глината под копитата й пращеше и поддаваше, скрила под кората гъста кал.

Някъде на средата на долчинката кобилата затъна до корема, задърпа се безпомощно и замята глава. Вече разплакан и почти заслепен от сълзите, Орфантал се измъкна от седлото. Погледна назад и видя, че двамата ездачи са спрели на пътя и го гледат. Осъзна, че не смеят да го последват по глината.

Изпълзя встрани от кобилата.

Тя вече се беше отказала да се бори и го гледаше с тъпо отчаяние. Беше затънала над коленете отпред и още по-дълбоко отзад. Цялата трепереше, а мухите бръмчаха по зацапаната й с кал козина.

Той изпълзя още по-настрани, без да спира да плаче. Беше убил коня си, благородния си слуга. Беше предал животното само както господар можеше да го направи.

„Но аз не съм предателят — не трябваше да съм аз. Изобщо не трябваше да съм аз!“

Тежестта му не беше нищо върху спечената кора. Той запъпли по нея към осеяния с камънак стар езерен бряг. Щом стигна до него, се изправи и отново погледна назад.

Ездачите си тръгваха обратно по пътя, а иззад завоя в небето се вдигаха два стълба гъст черен дим и Орфантал разбра, че всичките му приятели са мъртви. Харал, Грип, всички. Разформирована част, пропаднали до разбойници и убийци… но не, дори това беше нелепо. Кожите на каруците бяха ценни. Разбойници нямаше да ги запалят.

Погледът му се върна на крантата.

Задницата на животното вече беше под калта и се виждаше как то се мъчи да диша.

Орфантал стъпи отново на глината и закрета обратно по дирята, която бе оставил.

Когато стигна до кобилата, се виждаха само главата и шията й. Плачът го беше изтощил, но той успя да я прегърне през врата. Кожата бе гореща и хлъзгава, почти пламнала от живот, и той усети как бузата й се отпусна до главата му, и заплака толкова силно, че сякаш изля душата си. Воплите му отекнаха от скалите зад него.