Ковачница на мрак

Пред тях, неподвижна на Трона на Нощта, седеше Майка Тъма, загърната в широки черни одежди от коприна и вече чернокожа. Преобразяването стъписа Емрал, мислите й се отдръпваха от всичко, което виждаше, сякаш се взираше в колеблив и несигурен свят с очи на пияна и не можеше да го проумее.

Невъзмутим, Аномандър се обърна към трона и нещо в държането му напомни на Емрал за непочитанието, което Т’рисс бе видяла в него.

— Пострадахте ли, Майко Тъма?

Гласът й бе тих и нисък, изпълнен сякаш с умора.

— Не съм.

— Прогонихте ли я?

— Възлюбена Емрал — каза Майка Тъма, — вече стоите сама като моя Висша жрица. Синтара бе избрана и от това сега схизма заплашва всички нас. Във вярата водите ще се разделят. Това не може да бъде отменено.

Но Аномандър не се остави да бъде пренебрегнат.

— Майко, азатанаи възкреси древен бог…

— Мир има между нас. Виждаш твърде много врагове, Първи сине. Не сме застрашени отвън. Само отвътре.

— Тогава ще се справим със заплахата — отвърна той. — Но трябва да разбера какво се случи тук. Ще защитя това, в което вярвам, Майко.

— Но какво е достойно за вярата ти Аномандър? Това е вечният въпрос, нали?

— Какво е направила Т’рисс? Самият мрак е променен.

Майка Тъма отново не му отговори, а се обърна към Емрал.

— Уведомете своите сестри и братя, висша жрице. Този храм е осветен.

„Това ли беше дарът на азатанаи? Осветен от витр?“

— Майко Тъма, какво е прогонило Синтара от нас? Вярата й беше ненакърнима…

— Лесно уязвима — възрази Майка Тъма. — От амбиция и суета. Азатанаи може да види дълбоко в смъртна душа, но нищо не разбира от такт, нито от ценността на затаените мисли.

— А дарът й? — попита Емрал. — Станала е безкръвна, бяла като кост.

— Тя вече е недосегаема за мен, възлюбена Емрал. Това е всичко.

— Но… къде ще отиде?

— Това тепърва ще се види. Имам мисли… но не сега. Вие двамата стоите в присъствието на Нощта. Вече не сте заслепени от мрака и всички, които дойдат при мен, ще получат същия благослов. Още сега виждам Нощта да идва в кожата ви.

Емрал погледна Аномандър и ахна не защото видя абаносовия цвят на кожата му, а сребристата лъскавина на косата му.

Майка Тъма въздъхна.

— Винаги си ме тревожил, Първи сине. Един ден ще ти разкажа за майка ти.

— Тя не ме интересува — отвърна Аномандър. — Любовта не може да преживее липсата на спомени, а за тази жена нямам никакви.

— А не си ли бил любопитен?

Въпросът като че ли го стъписа и той замълча.

Емрал искаше да заплаче, но очите й останаха сухи, затлачени сякаш с пясък. Едва се овладя да не се обърне и да ги остави с горчивите им думи. Но нямаше да избяга като Синтара. Нямаше много суета в нея, но амбицията е друго, колкото и крива да може да е пътеката й.

Очите на Майка Тъма се бяха спрели на нея, но богинята мълчеше.

Аномандър най-сетне проговори.

— Майко, ще говорите ли с шейките?

— Още не. Но те предупреждавам, Първи сине. Не се противопоставяй на събирания на вярващи. Отреклите си изобщо не бяха без вяра — те просто отрекоха вярата си в мен. Така да бъде. Не принуждавам. Шейките ще настоят на свой неутралитет по въпросите на държавата.

— Тогава ги обявете за врагове! — Викът на Аномандър отекна в залата и в него имаше възмущение и гняв.

— Нямам врагове — отвърна тя със спокоен глас. — Аномандър. Спечели този мир за мен. Това е всичко, за което моля.

Той изсъска безсилно.

— Аз съм воин и разбирам само от кръв, Майко. Не мога да спечеля онова, което първо трябва да унищожа.

— Тогава, преди всичко, Първи сине, не вади меч.

— С какво Синтара представлява заплаха? — настоя той. — Що за схизма може да създаде? Кадърът й е малък — жрици и няколко шпиони между слугите. Шейките няма да я приемат.

— Дарът, който вече носи, ще й привлече поддръжници.

— Тогава нека да я задържим, да хвърлим нея и пасмината й в килия.

— Дарът не може да бъде окован, Първи сине. Виждам как на двама ви е трудно да разберете, но схизмата е необходима. Раната трябва да се отвори, за да може да бъде изцелена.

— А Драконъс?

Майка Тъма застина на трона, а въздухът в светая светих изведнъж запращя от студ.

— Сега ме остави, Първи сине.

— Без него ми поставяте невъзможна задача — настоя Аномандър.

— Върви.

Пътят пред него наистина бе невъзможен и Емрал успя да види мрачното осъзнаване на това в тъмните очи на Аномандър. Той се обърна и закрачи отривисто към изхода.

Главата на Емрал се замая. Въздухът захапа гърлото и дробовете й.

Майка Тъма заговори:

— Възлюбена Емрал… веднъж зададох на Кадаспала един въпрос. Видях в очите му, че той знае този въпрос, сякаш много отдавна е разкъсвал собствената му душа. Но при все това не можа да ми даде никакъв отговор.

— Майко Тъма, какъв беше въпросът?

— Какъвто трябва да се зададе на художник, творец на портрети, чийто талант се намира не в ръцете, а в очите му. Попитах го: как рисува човек любовта?

„Той е знаел въпроса. Задавал го е на себе си.

Но е нямал отговора.“

— Знаеш ли — продължи Майка Тъма. — Когато можеш да виждаш в мрак, нищо не е скрито.

Ако сега заплачеше, сълзите щяха да замръзнат на бузите й и да прогорят белези. За да ги видят всички.