Ковачница на мрак

— Старая се да не мисля за смисъл, Дъще на Нощта. Само отмервам живота в степени на безпомощност и в наблюдаването на това намираме, в цялост, целта на историята.

Тя се разплака и го отпрати. Той не възрази. Нищо приятно нямаше в това да наблюдава същата безпомощност, за която бе говорил.

Сега стоеше на кулата, а от портата долу дойде скърцането на тежките врати и на моста излязоха двама Синове на Тъмата и тяхната свита. Чиста беше черната кожа на Аномандър и чисто — среброто на дългата му грива, и докато гаснеше дневната светлина, на Райз му се стори, че чу, във вятъра, онова раздиране на светлина — там, в грохота на конските копита, — а пред него, по улицата, едва различи фигури, разпръсващи се от пътя им.

Псето, раздърпано валмо от кал и тръни, се беше заплело в някакви корени, клони и отломки точно под източния бряг на реката. Беше се отпуснало от умора и се мъчеше да задържи глава над водата, докато течението го дърпаше за краката.

Без да обръща внимание на убийствено студената вода и като газеше срещу напора на течението — каменното дъно под подровения бряг се изместваше с всяка стъпка, — Гризин Фарл се приближи.

Кучето извърна глава към него и той видя как големите му уши клепнаха сякаш от срам. Щом стигна до него, азатанаят надигна пътната си торба и я хвърли на брега, а после се пресегна и нежно измъкна окаяното същество от капана.

— Повечето храброст, мъничък мой — заговори той, след като издърпа кучето от водата и го намести на здравия си мускулест врат, — е белязана от сила по-малка, отколкото сме си въобразявали, и от надежда по-безпределна, отколкото сме очаквали. — Хвана се за корените горе и дръпна, за да провери дали ще издържат тежестта. — Един ден, приятелю, ще бъда помолен да покажа героите на света и знаеш ли къде ще заведа питащия? — Корените издържаха и той се измъкна от дърпащото течение. Кучето, все още вкопчено в раменете му, го облиза отстрани по лицето и Гризин кимна. — Напълно прав си. В гробище. И там, пред всеки надгробен паметник, ще стоим и ще гледаме герой. Какво мислиш за това?

Изкатери се на брега, а след това се смъкна на ръце и колене — преминаването се бе оказало по-изтощително, отколкото си беше мислил, — а кучето се хлъзна от раменете му. Заобиколи го, застана пред него и тръсна водата от козината си.

— Ай, мръсно същество! Не видя ли колко се мъчих да опазя косата си суха? Тази грива й трябва само да види вода и гора, за да се оплете на възли. Зверски дъжд!

Леко кривогледите очи го изгледаха и кучето кривна глава, сякаш да прецени избухването му, и реши, че изобщо не е заплашителен.

Азатанаят се намръщи.

— Крайно изгладнял екземпляр си, приятелю. Бас държа, че споделяш всяка храна, колкото и нечестно да са споделени дажбите. Е, отдъхнахме ли си достатъчно? Виждам, пътят ти е на юг и те зове. А, и на север те зове, казваш? Но ни едното, ни другото няма да видим с гърбовете си, нали? Не, с очи и воля нека стесним света пред нас.

Взе торбата си, надигна се с пъшкане и когато тръгна, кучето тръгна до него.

— Провидението добре ме разбира — заговори Гризин — и знае колко по̀ ми е добре с мъдро мълчалива компания. Липсата на удоволствието да чувам собствения си глас е изтезание, каквото не бих пожелал и на най-лошия си враг — стига да имах врагове и най-лош сред тях, който и да е той. Но помисли си за страха, който такъв враг би изпитал, щом чуе, че се приближавам! Истинска мъст съм аз за него или нея… но не, нея хайде да заобиколим, че да не си представим лице за този въображаем враг и гърне, запокитено от съвсем не нежна, но не по-малко отмъстителна ръка. Тъй че него, този враг, дето се свива от страх пред нас. Виждаш ли и един кокал на милост у мен, приятелю? Който би си направил труда да отмъкнеш и заровиш? Не, разбира се. Сърцето ми е студено. Очите ми са лед. Самата ми мисъл е неподатлива като здрав камък.

Кучето изтича десетина крачки напред. Гризин въздъхна.

— И от мишка мога да направя враг, изглежда. Да говориш е все едно да боравиш с оръжие и с него да пердашиш приятел и враг, да правиш приятеля враг, искам да кажа, а като няма жертва, какво пък, просто си го размахвам свирепо във въздуха, толкова дръзко, че да засрамя и бог. Куче, я ми кажи, да имаш вино?

Кучето май щеше да припка пред него по този път, както прави животно, познаващо добре господаря си. Миризмата на пушек се носеше във вечерния въздух и Гризин беше виждал сивите стълбове над гората през повечето си пътуване през деня. Не му допадаше смисълът на такива подробности, тъй като му напомняха за всички места, които бе защитил в миналото. Непознати бяха стъпвали нехайно във всяка градина, за която се беше грижил, и това бе тъжно признание отвсякъде.

— Защото ценят само каквото е тяхно и ламтят за всичко, което е мое, и ако се срещнем, може би ще трябва да измислим икономиката или кражбата, или и двете. Куче!

Кучето спря и погледна назад към него, е щръкнали уши и кривнало очи.