Ковачница на мрак

— Заради обърканото ти зрение, приятел, наричам те Провидение. Твърде дълго ли е това име за хилава твар като теб? Все едно. Извратеното ми допада, освен ако не е твърде извратено, а се знае, че на това джафкам с горчив смях. Можеш и ти, ако държиш. Но те наричам не за да те наричам с разни имена, а за да ти кажа, че съм уморен и гладен, а в торбата ми има риба — две всъщност, и виждам някои билки, които примамват очите ми. Накратко, тъй като виждам, че тръпнеш от нетърпение, ще си направим бивак на някоя удобна полянка или сечище в гората отляво. Тъй че: отваряй си очите за удобно кътче за спане.

Кучето затича отново, а Гризин се усмихна и го последва.

Скоро след това псето свърна към дърветата и се скри от погледа му.

Азатанаят сви рамене — не очакваше, че ще се върне. Беше благодарен обаче за краткото приятелство и реши, че добре е нарекъл животното заради тази краткост.

То обаче изведнъж се появи отново и поклати опашка.

Гризин спря на пътя и изгледа кучето с присвити очи.

— Възможно ли е да си отгатнал желанието ми? Стойката ти е крайно изчаквателна, а не се доближаваш повече. Много добре, покажи ми място за спане и покажи ми, всъщност, че това е най-малкото, което може да направи Провидение.

Животното се обърна и затича навътре в леса.

Недалече от пътя имаше поляна с висока мека трева, освен в центъра, където почернели камъни обграждаха лагерен огън.

Гризин спря до огнището и смъкна торбата си.

— Променяш хода на този нощен разговор, приятелю — каза на кучето, което вече бе легнало до камъните. — Вече предвкусвах удоволствието от това, че няма да бъда разбран и така ще съм свободен да се извися до плашеща искреност и тъжно признание. Но сега се боя, че бълхите ще разнесат разказа, тъй че трябва да съм предпазлив. А повече се боя, че не ми отстъпваш по ум и ще загубя играта, о, Провидение. Сега отдъхни тук, докато аз събера дърва, билки и прочее. Ще пируваме тази нощ, а после ще почовъркаме зъбите си с рибешки кости и ще направим свеж дъха си с клонки хвойна. Какво ще кажеш?

Но кучето вече спеше и краката му потръпваха — беше заплувало през сънищата.

Грип Галас се качи малко непохватно на коня си. Хиш Тула го погледна в очите и той кимна и подкара пред нея. Наведоха се под тежкия трегерен камък на портата. Подобни порти се редяха от двете страни на лъкатушещата улица, по която препуснаха, и пред много от тях стояха стражи със спуснати забрала на шлемовете.

Реката можеше да е отстъпила, но теченията на страха се бяха задържали. Хиш Тула се зачуди колко ли от тези стражи, покрай които минаваха, са някогашни войници от легиона на Урусандер. Въпроси за вярност витаеха по всяка улица, дори и тук, където зад високите стени обитаваха благородниците. Този проблем за недоволствата дразнеше Хиш, след като изглеждаха толкова несъществени. Ако в признание за службата им на кралството тези войници сега искаха пари и земя, то проблемът с компенсирането можеше лесно да бъде решен. Преговори и достойно посредничество можеха да заменят войнствеността. Ала не беше толкова просто. Доколкото можеше да прецени, войниците копнееха за нещо повече, на което парите и земята бяха само материалните проявления.

Може би не беше нищо повече от гледането в очите, всяко положение изравнено все едно, че рожденото право е несъществено. Похвална идея, но тя знаеше, че е неосъществима. Едно кралство само от знатни бързо щеше да рухне. Без слуги, без работници занаятчии — грънчари, тъкачи, дърводелци и готвачи — цивилизацията не можеше да функционира. Но дори това не беше част от новия свят, който си представяха разформированите войници. Това, което търсеха те, беше само за тях и това, което търсеха, бе издигане на професията им до ниво на обществена важност, равно на нивото на благородниците.

И тъкмо това я безпокоеше. Войниците вече притежаваха средствата и уменията да наложат насилие или да размахат заплахата от него. Отстъпването и затрупването им с богатство и земя можеше само да натори градините на алчност и амбиция, а те бяха отровни плодове, нещо, което всеки благородник добре разбираше.

Рангът и привилегиите налагаха отговорности. Несъмнено, защитата на владението също беше голяма отговорност. „Но защита срещу кого? След като всички врагове извън границите са подчинени, кой остава на тяхно място освен тези в границите ни? Една армия е юмрук, стегнат за удар, но това стискане на пръсти и съсредоточаване на страст не може да се удържи вечно. Направено е за удар и трябва да удари.“

Горките Отрекли се в горите и хълмовете вече измираха, но това бяха най-низшите от вярващите. Колко време оставаше, докато легионът удари манастирите и започне да пали храмове? И кой не можеше да види това само в най-користната му светлина? Никой не беше в безопасност в границите на Куралд Галайн, от самата армия, създадена за да ги защитава.