Ковачница на мрак

Стиснала въжето, Рисп започна да се спуска в цепнатината. Непривична болка пронизваше раменете и гърба ѝ. Спускането по въжета не беше обичайна дейност сред тайстите… или това поне бе по-добро извинение от личната ѝ непригодност, реши тя. Фенерът се полюшваше под нея. Въздухът беше прашен и вледенен от вечната сянка и тя долавяше някаква войнственост в това място, сякаш каменните стени негодуваха от натрапването ѝ.

Просто нерви, каза си. И тревога. Светлината не беше разкрила никакво тяло долу и Рисп беше сигурна, че долу не я чака никакъв изстинал труп — вътрешното чувство, стегнало стомаха ѝ, беше достатъчно убедително. Мъже като Грип Галас имаха онзи вбесяващ късмет, който сякаш беше кацнал на раменете на старите войници. Никога не би паднал в битка. Когато смъртта го вземеше, сигурно щеше да е върху жена в някой вмирисан бардак.

По каменната стена личаха следи от драскане и имаше и няколко петна кръв, вече засъхнала и черна като мастило. Щом стигна дъното, видя още кръв, опръскала камъните.

Погледна нагоре и се зачуди как изобщо Грип е успял да се изкатери. След това се наведе, развърза фенера и го вдигна.

Огледа се. В единия край цепнатината бързо се стесняваше. В другата посока — на изток, прецени тя — процепът продължаваше косо надолу, затрупан със сухи клони и с останки от птичи гнезда, направени от вейки, кал и валма кози косми.

Тръгна натам. След десетина крачки стените се скосяваха и стесниха прохода толкова, че се наложи да се извърти на една страна, за да продължи. Чувството, че камъкът я притиска, за миг предизвика паника, но тя я надви и се провря. Пукнатината се разшири и стената стана по-полегата. След малко Рисп видя кървав отпечатък на длан.

Закатери се по явната диря. Не беше толкова трудно. Тук-там прахта беше остъргана, с явни отпечатъци от прихващане с ръце и от стъпки.

След малко изпълзя горе. Пътят беше на трийсет крачки отляво, а в пясъчната ивица покрай него се виждаха отпечатъци от ботушите на Грип. Единият крак се беше влачил.

Точно зад завоя бе отрядът ѝ. Войниците продължаваха да трупат камъни върху труповете. Сержантът беше до ръба на цепнатината, коленичил, и надничаше надолу.

— Жив е — каза им тя, щом спря при тях. — Но е ранен и с един счупен крак. Изглежда, се е върнал тук, след като Силан си е тръгнал. Въпросът е накъде е тръгнал после, нали?

— Отишъл е за момчето — отвърна сержантът.

— Защо?

— Може би не е бил просто пазач на кози и овчи кожи, капитане.

— Смяташ, че момчето е било важно?

Ветеранът сви рамене.

— Ласкан прегледа каквото не е изгоряло. Има един войнишки сандък. От Корлас, от здраво черно дърво, затова повечето е оцеляло от огъня. Но ключалката се е стопила. Момчешки дрехи вътре и нещо като оловни войничета, стопени на шлака. — Замълча и я погледна в очите. — Корлас, капитане. Излиза, че момчето е от тази фамилия. Имаше един Домашен меч от Корлас, служеше като капитан в легиона на Урусандер.

— Може ли да стане още по-лошо?

— Ако Грип прибере момчето и се измъкнат от тези хълмове, да, може да стане много по-лошо.

— Дете от знатен род, отиващо в Карканас…

— Да, капитане, заложник. В Цитаделата. Капитане, момчето е било под закрилата на лорд Аномандър от мига, в който е напуснало имението. Затова Грип Галас е бил с кервана на търговците на кожи.

Призля ѝ. Ако дадеше воля на чувствата си, от устата ѝ щеше да излезе задавен стон. Сержантът я гледаше втренчено и тя усети напрегнатото внимание и на другите войници. Съжали, че сама бе предложила да изчисти този провал. Беше издънка на Силан в края на краищата. Ако онзи глупак беше тук, щеше да го убие. Жена му едва ли изобщо щеше да възрази. „Сигурно сама щеше да ми подаде ножа.“

— Малко благородници служат в легиона на Урусандер — каза тя.

Сержантът кимна.

— От Великите домове, без достатъчно богатство, за да съберат приличен кадър Домашни мечове. При възможност биха служили с Домашните мечове на други домове. Но Корлас беше горд мъж.

— Познаваше ли го?

— Капитане, служих под негово командване. Както и Ласкан, Херлот и Бишим. Беше добър мъж. Умря като герой.

Изведнъж я обзе нов страх: верността на този мъж, който стоеше пред нея.

— Каза, че не можем да позволим Грип и този заложник да се измъкнат от хълмовете, сержант.

— Не, капитане. Казах, че нещата може да станат още по-лоши, ако се измъкнат.

— Разбирам. Тогава какво предлагаш? — „И аз съм един командир! Първото ми изпитание, и се провалих.“

— Трябва да ги намерим, капитане. И да поправим нещата.

— Как?

— Прехвърляме отговорността на Силан.

— Ами ако просто реши да дезертира? Не говориш сериозно, сержант. Той все още има ранг в легиона, както и половината му войници.

— Това не е наш проблем, капитане. Може би не е дори на жена му.