Ковачница на мрак

— Значи вместо да заловим и убием Грип и момчето предлагаш да действаме като стъписани от ужас и отвращение. Да намерим стареца и заложника и да им помогнем, може би дори да ги придружим до Карканас. — Замълча и огледа войниците. Едва ги познаваше, но Хун Раал беше сигурен във верността им. Все пак при тези обстоятелства верността им бе подложена на изпитание — виждаше го по лицата им. Заложниците бяха свещени, а точно този заложник беше под закрилата на лорд Аномандър, което добавяше към притеснението им искрен страх.

— Естала трябва да научи за тази промяна в плановете.

— Да, капитане.

— Върни Ласкан и Бишим да ѝ кажат. А после какво? Жената на самия Силан го арестува?

Сержантът не каза нищо.

Рисп стисна за миг очи, после каза:

— Не, тя няма да го направи. Силан е твърде слаб, за да си държи устата затворена. Ще трябва да го убие, и него, и войниците му. — Погледна сержанта в очите. — Тя ще разбере необходимостта, нали? Няма друг начин да се измъкнем от това. Нали?

Той я гледаше и продължаваше да мълчи.

— Изпрати ги.

— Да, капитане. — Сержантът даде знак и двамата мъже яхнаха конете си и препуснаха.

— Изпрати Херлот до Крепост Тула — продължи Рисп. — Да докладват за избиването и да съобщят, че търсим оцелелите. И да помолят за съдействие.

— Слушам, капитане.

Трябваше да се отърве от този сержант. Не го искаше в отряда си. Не можеше да разбере какво мисли и това я изнервяше. В мълчанието си сякаш я преценяваше и доколкото Рисп можеше да схване, оценката не беше добра.

— Приберете и сандъка. Ще го вземем с нас. Тръгваме на изток.

— Да, капитане.

Рансепт слезе при нея и каза:

— Пратиха трима ездачи. Двама обратно откъдето дойдоха и един нагоре по пътя — сигурно до Тула. Останалите тръгват на изток.

Уморена, премръзнала и нещастна, Сукул въздъхна.

— Какво означава всичко това?

— Не са съучастници в убийството според мен, милейди. Всички са от легиона, а това повдига друг въпрос.

— Да. Какво правят тук. След като никой от легиона не минава близо до Тула.

— Не искат да ги видят.

— Но един е тръгнал към Тула.

Кастеланът изсумтя и погледна намръщено Рибс, който се беше свил и спеше в краката на Сукул. Топлината на животното вече стопляше пръстите ѝ и тя го погледна с обич, каквато не си беше представяла, че е възможна. После попита:

— Ще слезем ли при тях?

— Много е късно.

— Казах ти, че трябваше да вземем коне и просто да тръгнем по пътя.

— Може би, но… станалото — станало — каза Рансепт. — Това, което не се променя, е, че тук нещо не е наред.

Нямаше да спори за това. Усетът на стария хъхрещ кастелан този път не можеше да се отхвърли.

— Тогава кой е убил онези търговци?

Той поклати глава и се изправи.

— Хайде да слезем долу. Може би Рибс ще ни каже.

— Кастелан, той е куче, не е ясновидец.

— Може би. Но е моето куче.

Тя присви очи към него.

— Да не би да си някакъв жрец на Бърн, Рансепт?

— Никакви жреци няма сред Отреклите се, милейди.

— А Бягащите псета?

— Вещици и магьосници — отвърна той. — Гадатели на кости, така се наричат.

— Хвърлят кости и гадаят по тях?

— Не. Е, може би, но мисля, че името повече е свързано с каквото видяхме в онзи храм, милейди. Кост в дърво, кост в камък. Все едно човек да се попита: щом можем да сме едното, защо не и другото? Все едно че е само въпрос как говорим с времето. — Помълча, после добави: — Казват, че те са дали на джелеките дара на соултейкън, което е друг начин да се погледне на „хвърлянето на кости“.

Рибс надигна глава без никакъв знак от Рансепт и тя отново усети неприятния студ в стъпалата си. Въздъхна и се изправи.

— Кажи ми, че поне са погребвали мъртвите си.

— Да, милейди. Студен камък над студена плът и скръб в мълчанието.

Тя го изгледа рязко.

— Изненадваш понякога, Рансепт.

— Да, милейди, правя го.

Заслизаха по косата пътека, като заобиколиха канарата, на която почти се бяха изкачили, за да може Рансепт да огледа пътя долу.

— Вярвам, че лейди Хиш те познава достатъчно добре, за да те цени.

— Защо питате?

— Ако не, ще направя всичко, което мога, за да те открадна, кастелан. Теб… и Рибс също.

— Много мило, че го казвате, милейди. Но ще служа на лейди Хиш Тула до сетния си ден.

Нещо в тези думи подсказа на Сукул за обич, надвишаваща тази на кастелан към господарката му, и самата мисъл за това заплашваше да разбие сърцето ѝ.

Рибс заситни надолу по каменистия склон.

— Той е само едно куче, нали?

— Само едно куче, милейди.

— Не е соултейкън.

— И да е бил някога, отдавна е забравил предишното си тяло. Останал е това, което е сега — само едно куче.

Излязоха на пътя и продължиха към мястото на убийството в тишина, Рибс вървеше отляво на Рансепт. Преди да стигнат, кучето и кастеланът спряха. Загледан в земята, Рансепт каза:

— Убийците са се разминали с кервана и след това са се върнали. Още едно доказателство, че не са разбойници. Карали са в бърз тръс, две колони в стегнат строй, преди да обърнат. Някой е дал заповед.

— Дисциплинирани значи.

— В началото — отвърна той, след като двамата с Рибс тръгнаха отново. — Но видях какво е останало от един от пазачите. Имало е ярост в това клане.

— Толкова ли е добро зрението ти?