Ковачница на мрак

— Лесно е да се види. Тези, които са го погребали, са го носили насечен на късове.

Въображението ѝ заработи трескаво и тя побърза да затвори вътрешните си очи пред образа. Миризмата, която лъхна отпред, беше мръсна, не просто от още димящите купчини пепел, където бяха изгорели каруците, но също тъй от кръв и урина. Край пътя лежеше труп на кон. Животното беше пронизано в корема толкова жестоко, че стомах и вътрешности се бяха изсипали и се бяха омотали около задните му крака, сякаш се беше опитвало с ритници да се отскубне от тях. Сукул сякаш виждаше ужасната му смърт пред очите си и гледката раздираше от болка ума ѝ.

— Никога не съм харесвала войната — прошепна тя.

Рансепт, който ровеше в отломките, я чу и я погледна през рамо.

— Неприятна работа е, определено. Особено когато торбата е отворена.

— Каква торба?

— Вие. Аз. Торбите на кожата ни, които държат всичко вътре.

— Но ние сме нещо повече от това! — Думите ѝ прозвучаха по-рязко, отколкото ѝ се искаше. — Дори този кон е бил повече от това.

Той се изправи и избърса ръце.

— Милейди. Макар да не сте ме питали, чуйте от мен един съвет. През повечето време — в най-добрите времена всъщност — е хубаво човек да мисли така. Ние сме нещо повече от торба, пълна с кръв, органи и кокали и каквото е още там. Много повече, и същото е вярно и за всяко животно, като този благороден кон, и дори за Рибс. Но после идва време — като това, — когато човек не може да си позволи да мисли така. Когато това, което гледате сега, е само една разпрана торба, от която е изсипано всичко. Онова, което е било „повече“ вътре в нас, си е отишло — отишло си е от този кон и си е отишло и от труповете под тези камъни. Не става въпрос за това какво сме имали…

— Да — прекъсна го тя. — А за това, което сме изгубили!

Той сякаш потръпна, а после кимна.

Призля ѝ. Разбираше какво иска да ѝ каже Рансепт, но не ѝ харесваше. Да гледаш на хората и животните като на торби от кожа правеше разпарянето на тези торби много по-лесно. Ако никой не виждаше загубата, те оставаха без стойност. В такъв свят дори самият живот нямаше никаква цена. Тя отново погледна Рансепт. Той стоеше на средата на пътя, срещу каменните гробове, но се беше загледал напред, към завоя. Рибс клечеше в краката му. Имаше нещо безнадеждно в гледката и тя усети, че е на ръба да заплаче.

— Има ли по-малък гроб? — попита. Нямаше да погледне сама по-внимателно тези гробове. Не искаше очите ѝ да видят поредната горчива истина.

Рансепт поклати глава.

— Момчето е избягало, поне в началото. Нашите хора са точно напред, между другото. Опитват се да заобиколят калните низини, но това не може да стане на кон. Мисля, че момчето е било гонено и е подкарало коня си извън пътя.

— И? — Тя отиде при него.

— Под низината има езеро — каза той. — Езеро от кал. Дълбоко. Конят сигурно е потънал. Може и момчето да е потънало с него.

— Видяха ли ни вече?

— Не.

— Да се отдръпнем тогава.

Той я погледна намръщено, но ѝ кимна да отидат зад скалата.

— За какво мислите, милейди?

— Когато онзи ездач стигне в Крепост Тула, дори кастеланът няма да е там. Знае ли някой къде сме?

— Ездачка. В мое отсъствие командва сержант Бруут. Ще зяпа и ще мига и накрая тя ще реши, че е тъп като пън.

— А после?

— После ще си тръгне и ще се върне при отряда си. Свършила си е работата и с това е прехвърлила отговорността на Бруут.

— Трябва да разберем дали Орфантал е жив.

— Момчето трябваше да е заложник, нали, милейди?

— Да, в самата Цитадела.

— И е пратено само с няколко пазачи за ескорт?

— Да. — Помълча, после добави: — Сигурно е имало причини за това.

Рансепт извърна очи и вдиша през устата, както винаги, и този път грозното му лице ѝ се стори някак по-нежно, почти мило. „В онзи храм, в образа в ума ми, можех да го направя красив.“ Съжали, че не го беше направила. Че не го беше пресътворила.

— Кастелан, не могат ли да те изцерят? Носа ти, искам да кажа.

Той я погледна.

— Най-добре да го счупя съвсем.

— Защо не опиташ?

— Чупили ли сте си носа някога, милейди?

— Не.

Той сви рамене и отново извърна очи.

— Опитвал съм. Шест пъти.

Тя осъзна, че вниманието му е приковано в каменните грамади, а не гледа натам просто случайно. Понечи да го попита защо, но той изведнъж закрачи към набързо вдигнатото гробище и се спусна в крайпътния изкоп. Рибс отиде при него и клекна, подвил опашка и с клепнали уши. Сукул се приближи.

— Какво има, Рансепт? Какво намери?

— Какво съм намерил ли? Нищо, милейди. — Но оглеждаше гробовете. — Когато дойдоха, ми заповядахте да накарам готвача да приготви храна за четири дни, за седем души.

Тя погледна грамадите.

— Ако под всяка има по едно тяло…

— Се е спасил още някой — довърши той.

— Тогава къде е отишъл?

— Милейди, това е нещо, на което може да отговори Рибс. Но не сме подготвени за повече нощи навън. Тъй че ето какво предлагам.

— Казвай.

— Пращаме го сам, милейди.

— За да направи какво?

— Каквото трябва да направи.

— Ти каза, че… той е само едно куче!

Рансепт сви рамене.

— Така предполагам, милейди.

Сукул вдигна ръце.

— О, добре. Каквото кажеш. Той е твоето куче в края на краищата.