Кралица на сенките

Изцъклените му очи я гледаха умолително.

– Трябваше да разузная.

– Май много те бива в полуистините.

– Първо, само защото ти си... ти, не означава, че съм длъжна да ти давам сведения за всичките си действия. И второ...

– Ето, пак започна със списъците.

Тя стисна ръката му достатъчно силно, че да спука костите на по-немощен мъж.

– Щом не одобряваш списъците ми, не се дрънкай с мен.

Той впери вбесен поглед в нея, тя му отвърна със същия.

Непоклатими, непреклонни. И двамата бяха издялани от един и същ камък.

Едион въздъхна и сведе поглед към сключените им ръце. Отвори своята, за да огледа дланта ù, набраздена с белезите на кръвната ù клетва към Нехемия и тази към Роуан от мига, в който бяха станали каранам и магията им ги бе свързала във вечно единство.

– Трудно ми е да не мисля, че имаш всичките си белези по моя вина.

О!

Отне ù малко време, но все пак успя да вирне дяволито брадичка с думите:

– Моля те. Половината съм си ги заслужила. – Показа му малкия белег от вътрешната страна на китката си. – Виждаш ли този? Един ме поряза със счупено шише, след като го излъгах в кръчмарска игра на карти и опитах да открадна парите му.

От гърлото му се изтръгна приглушен звук.

– Не ми вярваш ли?

– О, вярвам ти. Просто не знаех, че си толкова скапана картоиграчка, че ти се налага да прибягваш до измами.

Едион се изкиска тихо, но страхът остана в очите му.

Затова Елин отгърна яката на туниката си, за да му покаже фината огърлица от белези по шията си.

– Баба Жълтонога, матрона на вещерския клан на Жълтоногите, ме украси така, като опита да ме убие. Отсякох ù главата, после накълцах трупа ù на малки парченца и пъхнах всичко в пещта на фургона ù.

– Чудех се кой избива системно Жълтоногите.

Прииска ù се да го прегърне заради това изречение, за това, че не видя нито страх, нито укор в очите му.

Тя отиде до бюфета и извади шише вино.

– Учудвам се, че не сте излочили всичкия ми алкохол през последните месеци. – После свъси вежди. – Но май все пак някой си е покръцнал бренди.

– Дядото на Рен – обясни Едион, наблюдавайки я от мястото си до прозореца.

Тя отвори виното, пльосна се на дивана и глътна направо от бутилката.

– Този... – Посочи назъбен белег до лакътя си. Едион дойде да седне до нея и зае почти половината диван. – Този ми е от Господаря на пиратите от Залива на Черепа, след като разруших целия му град, освободих робите му и успях да запазя неотразимия си вид през това време.

Едион взе бутилката и отпи глътка вино.

– Случайно да знаеш какво е скромност?

– Ти не знаеш, защо да се мъча аз?

Едион се засмя и ù показа лявата си ръка. Няколко от пръстите ù бяха изкривени.

– Докато бях в тренировъчния лагер, едно адарланско копеле счупи всичките ми пръсти, защото му се изрепчих. А понеже след това се съсипах да го псувам, взе че ги счупи по още веднъж.

Тя изсвири през зъби, дивейки се на мъжеството и дързостта му. Макар че гордостта, която братовчед ù я караше да изпитва, бе примесена с лек привкус на срам заради собствените ù дела. Едион вдигна ризата си и разкри мускулестия си корем, където плътен, крив белег се спускаше от ребрата чак до пъпа му.

– От битката край Розамел. Петнадесетсантиметров назъбен ловен нож с извит връх. Проклетникът ме намушка тук – той посочи горния край на белега, после провлачи пръст надолу по кожата си – и ме разпори чак до долу.

– Мамка му! – възкликна Елин. – Как изобщо си сред живите?

– Чист късмет. Пък и успях да се отдръпна назад, докато ме режеше, затова не можа да ме изкорми. Поне след тази случка научих колко важно е да умееш да се пазиш.

И продължиха така цяла нощ, подавайки си бутилката.

Една по една разказаха историите на всичките си рани, натрупани през годините на раздялата им. Накрая Елин разкопча кожения костюм и се обърна да му покаже гърба си – белезите и татуировките, с които ги беше покрила. Като се облегна на дивана, Едион ù разкри белега върху лявата си гърда от първата му битка, когато най-сетне бе успял да си спечели обратно Меча на Оринт – меча на баща ù.

После отиде до стаята, която Елин вече смяташе за негова, а когато се върна, коленичи пред нея с древното оръжие в ръце.

– Твой е – заяви с дрезгав глас.

Тя преглътна тежко и сключи ръцете му около ножницата, макар сърцето ù да се късаше при вида на бащиния ù меч, при мисълта за всички трудности, които Едион бе преживял, за да си го върне, да го спаси.

– Не. На теб принадлежи, Едион.

Той не сведе ръце.

– Просто ти го пазех.

– На теб принадлежи – повтори тя. – Никой друг не го заслужава.

Дори тя самата...

Едион си пое треперлива глътка въздух и наведе глава.

– Ти си жалък пияница – рече му Елин и той се засмя.

Накрая остави меча на масата зад себе си и се върна на дивана. Огромното му туловище едва не я избута от собствената ù възглавница и тя му хвърли кръвнишки поглед.

– Гледай да не счупиш дивана ми, мутирал звяр такъв.

Едион разроши косата ù и опъна дългите си крака напред.

– Десет години раздяла и ето какво посрещане получавам от обичната си братовчедка.

Тя го сръга в ребрата.

* * *