Кралица на сенките

– Може би просто трябва да изгори до основи – пророни тя. По гръбнака на Едион пробяга студена тръпка, макар да знаеше, че го е казала, за да ядоса капитана. – Може би светът трябва да се превърне в пепелище – добави тя и излезе през вратата.

Едион се обърна към капитана.

– Ако искаш да се заяждаш с някого, ела при мен, не при нея.

Капитанът просто поклати глава и плъзна очи към бедняшкия квартал, заобиколен от светлините на столицата. Едион проследи погледа му.

Мразеше този град още от момента, в който видя белите стени на стъкления дворец. По онова време беше на деветнадесет и преброди всички бордеи и кръчми на Рифтхолд в опит да си обясни защо кралят на Адарлан го смяташе за толкова велик, защо цял Терасен бе паднал на колене пред него. Но дори след като се умори от леките жени и гуляите, след като Рифтхолд струпа богатствата си в краката му, умолявайки го за още и още, и още, Едион продължи да го ненавижда – повече и отпреди.

А през цялото това време и дълго след това дори не подозираше, че онова, към което се стремеше накъсаното му на парчета сърце, всъщност живееше в палатата на убийците на едва няколко пресечки разстояние.

Накрая капитанът отбеляза:

– Струваш ми се що-годе невредим.

Едион му прати вълча усмивка.

– Ти обаче няма да си невредим, ако още веднъж си позволиш да ù говориш така.

Каол поклати глава.

– Научи ли още нещо за Дориан по време на престоя си в двореца?

– Обиждаш кралицата ми, а после имаш нахалството да ме разпитваш?

Каол потри веждите си с палец и показалец.

– Моля те... просто ми кажи. Днешният ден беше достатъчно тежък.

– Защо?

– Преследваме валгските командири из тунелите още от боя в „Ямите“.

Проследихме ги до новите им гнезда, слава на боговете, но не намерихме нито един пленник. Въпреки това изчезват все повече и повече хора, и то под носовете ни. Някои от бунтовниците настояват да напуснем Рифтхолд. Да се настаним в друг град в очакване на Валгите.

– А ти какво мислиш по въпроса?

– Няма да си тръгна без Дориан.

Едион не се осмели да го попита дали това означаваше жив, или мъртъв.

– Посети ме в тъмницата – въздъхна той. – Подигра ми се. Не беше останало нищо от него. Дори не знаеше коя е Сорша. – А после, навярно защото беше изпаднал в благосклонно настроение заради златокосото чудо в апартамента под тях, добави: – Съжалявам.

Каол провеси рамене, сякаш невидима тежест се бе стоварила отгоре им.

– Адарлан заслужава бъдеще.

– Тогава се възкачи на престола.

– Не ставам за крал.

Себеомразата в думите му накара Едион да го съжали неволно. Изглежда, Елин беше планирала всичко. Беше поканила капитана тази вечер не за да обсъждат нещо, а заради настоящия разговор. Едион се запита кога ли щеше да се научи да споделя с него.

Но за това беше нужно време, напомни си той. Тя бе свикнала да живее потайно, едва ли щеше да му се довери лесно.

– Сещам се и за по-недостойни кандидати – увери го Едион. – Холин например.

– И какви са плановете ви за него? – поинтересува се Каол, надничайки към пушилката. – Има ли решимостта ви някакви предели?

– Не убиваме деца.

– Дори покварени?

– Внимавай с нападките, все пак твоят крал изби семейството ни. Народа ни.

Очите на Каол светнаха.

– Съжалявам.

Едион поклати глава.

– С теб не сме врагове. Можеш да ни се довериш... особено на Елин.

– Напротив. Вече не мога.

– Ти губиш – отвърна Едион. – Успех.

Само толкова можеше да предложи на капитана.

* * *

Каол излетя гневно от склада и пресече улицата. Несрин го чакаше, облегната на отсрещната сграда със скръстени ръце. Устата ù се кривна на една страна изпод сенките на качулката ù.

– Какво стана?

Той продължи надолу по улицата с кипнала във вените му кръв.

– Нищо.

– Какво казаха? – Несрин тръгна редом с него.

– Не ти влиза в работата, така че не ме занимавай. Това, че работим заедно, не означава, че трябва да те държа в течение на всичко, което се случва в живота ми.

Несрин се скова почти незабележимо и една част от Каол изтръпна. Прииска му се да не беше казвал нищо.

Но говореше истината. В деня, когато напусна двореца, унищожи всичко и навярно се сближи с Несрин, защото само в нейните очи не намираше съжаление.

Вероятно бе постъпил егоистично.

Несрин не промълви и дума, преди да изчезне в една тъмна уличка.

Е, поне нямаше как да се намрази повече, отколкото вече се мразеше.

* * *

Чувстваше се ужасно, задето бе излъгала Едион за кръвната клетва.

Но щеше да му каже всичко, щеше да намери начин. Когато нещата се поуталожеха. Когато престанеше да я гледа, сякаш беше някое проклето чудо, а не лъжлива, малодушна глупачка.

Може би трагедията в Пазара на сенките наистина беше по нейна вина.

Приклекнала върху един покрив, Елин свали от раменете си плащеницата на угризенията и огорчението, която ù тежеше от часове, и насочи вниманието си към уличката отдолу. Идеално.

Тази вечер проследи няколко стражеви отряда, отчитайки кои от командирите носеха черни пръстени, кои изглеждаха по-брутални от останалите, кои дори не си правеха труда да се преструват на хора. Мъжът, или демонът, който отваряше канализационната решетка на улицата под нея, беше един от по-безобидните.