Кралица на сенките

– Хубаво е да се замислим по въпроса – каза вместо това. – Ако наистина успеем да освободим магията, ще можем да привлечем магьосниците на наша страна, да им предложим обучение, заплащане, подслон. Представи си войник, способен да убива и с меч, и с магия. Това може да означава сигурна победа във всяка битка.

В очите ù пробягаха сенки.

– Възможно е.

Той прецени стойката ù, вглъбения ù поглед, умореното ù лице. Твърде много беше преживяла, твърде много.

Белезите ù, покрити с татуировки, се подаваха над яката на ризата ù от време на време. Още не беше събрал смелост да я попита за тях. Ухапаната ù ръка не можеше да се мери с онази болка и многото други, за които не говореше, с белезите по цялото ù тяло. Белезите и по двама им.

– Иска ми се да обсъдим и въпроса за кръвната клетва – покашля се той. Беше съставил цял списък с теми на разговор през безкрайните си часове в леглото. Тя се напрегна осезаемо и Едион побърза да добави: – Още е рано, знам. Но когато ти си готова, и аз ще съм готов.

– Все още искаш да ми се закълнеш? – попита безизразно Елин.

– Разбира се. – Той реши да загърби предпазливостта и допълни: – Тази чест се полага на мен. Мога да изчакам, докато стигнем до Терасен, но кръвната клетва е моя. И на никого другиго.

Тя преглътна.

– Ясно. – Прошепнат отговор, който Едион не успя да разтълкува.

Тя го пусна и тръгна към едно от малките тренировъчни полета, за да изпробва ранената си ръка. Или просто искаше да се откъсне от него, може би беше подхванал темата по грешния начин.

Тъкмо се гласеше да слезе някак от покрива, когато вратата се отвори и през нея се появи капитанът.

Елин вече крачеше към Каол с хищнически устрем. Яростната ù походка не вещаеше нищо добро. Поздравът ù също.

– Какво искаш? – попита го тя.

Едион закуцука към тях, а Каол затвори вратата с ритник.

– Пазара на сенките вече го няма.

Елин спря намясто.

– Как така?

Капитанът я гледаше с каменно, бледо лице.

– Валгските войници са го посетили тази вечер. Затворили са изходите, без да пускат никого навън. После за го запалили. Хората, които опитали да се спасят през канализационните тунели, били посрещнати от мечовете на цели гарнизони войници.

Това обясняваше пушека на хоризонта. Свещени богове! Кралят беше обезумял напълно, явно вече не го интересуваше какво мисли народът за него.

Ръцете на Елин провиснаха до тялото ù.

– Но защо?

Лекият трепет в гласа ù накара косъмчетата по тила на Едион да настръхнат.

Елфическите му инстинкти крещяха да затвори устата на капитана, да изтръгне гърлото му, да спре болката и страха ù...

– Защото се е разчуло, че бунтовниците, освободили него – Каол стрелна пронизващ поглед към Едион, – се срещали на Пазара на сенките.

Едион я достигна и от това разстояние видя напрежението по лицето на капитана. Стори му се видимо измършавяло в сравнение с последната им среща преди няколко седмици.

– И предполагам, че обвиняваш мен? – пророни миловидно Елин.

По челюстта на капитана заигра нервен мускул. Дори не кимна за поздрав на Едион, не отчете с нищо месеците им на съвместна работа, случилото се в онази кула...

– Кралят можеше да разпореди всякакъв вид смъртна присъда – отвърна Каол.

Тънкият белег по лицето му изпъкваше на лунната светлина. – Но е избрал огъня.

Елин застина като статуя.

– Само един скот би заявил, че нападението е било послание към нея – озъби му се Едион.

Каол най-сетне насочи вниманието си към него.

– Смяташ, че не е така?

Елин килна глава.

– Дошъл си дотук само за да ме обвиняваш ли?

– Ти ми каза да намина тази вечер – отвърна Каол и Едион едва се сдържа да не избие зъбите му заради тона, с който ù говореше. – Но всъщност идвам да те попитам защо още не си разрушила часовниковата кула? Още колко невинни хора трябва да станат жертви на плановете ти?

Беше му трудно да задържи езика зад зъбите си. Но и нямаше нужда да говори вместо Елин, която промълви отровно:

– Намекваш, че не ме е грижа за тях ли?

– Рискува всичко – толкова човешки животи, – за да спасиш един. Според мен смяташ града ни и жителите му за допустими жертви.

– Нужно ли е да ти напомням, капитане, че при посещението ти в Ендовиер не обърна особено внимание на робите, на масовите гробове? – изсъска Елин насреща му. – Да ти напомням ли, че бях гладна и окована във вериги, а ти позволи на херцог Перингтън да ме хвърли в краката на Дориан, без да направиш нищо? А сега имаш наглостта да обвиняваш мен в нехайство, при положение че много от жителите на този град са извлекли големи облаги от кръвта и страданието на същите онези хора, които ти пренебрегна?

Едион потисна ръмженето, зародило се в гърлото му. Капитанът не беше споменал нищо подобно за първата си среща с кралицата му, че не се бе намесил, докато са я малтретирали и унижавали. Дали беше потрепнал, виждайки белезите по гърба ù, или просто я бе огледал като животно за продан?

– Нямаш право да ме обвиняваш – прошепна Елин. – Нямаш право да ме обвиняваш за Пазара на сенките.

– Този град се нуждае от закрила – рече ядно Каол.

Елин сви рамене и се запъти към вратата.