Кресчендо

— Не се обиждай, но мисля, че мога да се справя с две неща едновременно.

Тя приседна на леглото ми.

— Случило ли се е нещо? Тази вечер си много дръпната.

Позабавих отговора си и за малко да й кажа истината.

— Не, добре съм.

— Изглеждаш ми напрегната.

— Имах дълъг ден. О, споменах ли, че Марси Милар ще ми бъде партньор по химия?

По изражението й си пролича, че прекрасно разбира колко мъчително е това за мен. В крайна сметка, нали точно с мама споделях през последните единайсет години, когато Марси ми спретнеше поредния си номер. Мама събираше отломките, мама ми помагаше да се изправя на крака и ме изпращаше в училище по-силна, помъдряла и въоръжена с някои нови номера.

— Вързана съм за нея осем седмици.

— Знаеш ли, ако оцелееш осем седмици, без да я убиеш, ще обсъдим дали да не ти купим кола.

— Трудна сделка, мамо.

Тя ме целуна по челото.

— Очаквам пълен отчет за първите два дни, когато се върна. И никакви диви купони, докато ме няма.

— Не ти обещавам.

Пет минути по-късно мама подкара своя таурус по алеята. Пуснах пердето, сгуших се на дивана и вперих поглед в телефона си.

Обаче никой не ми звънеше.

Напипах верижката, която ми даде Пач и която още носех, и я стиснах по-силно, отколкото очаквах. Връхлетя ме ужасната мисъл, че може би това е единственото, което ми е останало от него.

Четвърта глава

Сънят беше в три цвята: черен, бял и бледосив.

Нощта беше студена. Стоях боса на един черен път, а дъждът бързо пълнеше с кал дупките по него. На места пътят беше осеян с камънаци и подобни на скелети бурени. Цялата околност тънеше в мрак, с изключение на едно-единствено светло място: на няколкостотин метра по-надолу се виждаше осветена странноприемница от дърво и камък. На прозорците блещукаха свещи. Тъкмо се наканих да отида да потърся там подслон, когато чух далечното подрънкване на звънчетата.

Звънът се усили и аз се дръпнах на безопасно разстояние от пътя. Видях как от мрака изникна теглена от коне карета и спря на мястото, където до преди секунди стоях аз. Щом колелата престанаха да се въртят, кочияшът скочи от капрата и ботушите му разплискаха калта. Отвори вратичката и отстъпи назад.

Показа се тъмна фигура. От раменете й висеше наметка, която вятърът развя и отгърна, но лицето бе скрито под качулка.

— Чакай тук — каза мъжът на кочияша.

— Господарю, вали проливно…

Мъжът с наметката кимна по посока на странноприемницата:

— Имам работа. Няма да се бавя. Конете да бъдат готови.

Кочияшът отмести поглед към странноприемницата:

— Но, господарю… там се събират крадци и разбойници. А и въздухът тази вечер е лош. Усещам го с костите си. — Той потърка отривисто ръка, сякаш да прогони студа. — Може би е по-добре господарят да се прибере у дома при госпожата и малките господари.

— Нито дума за това на жена ми. — Мъжът с наметката се приведе и разпери ръцете си, облечени в ръкавици, вперил поглед в странноприемницата. — Тя си има достатъчно грижи — промърмори той.

Насочих вниманието си към странноприемницата — зловещите пламъчета на свещите блещукаха на тесните скосени прозорчета. Покривът също беше скосен малко надясно, сякаш бе строен с неточни инструменти. Бурени задушаваха постройката отвън, а от време на време отвътре се разнасяше свадлив крясък или шум от натрошено стъкло.

Кочияшът изтри носа си с ръкав.

— Синът ми умря от чума преди две години. Ужасно е това, което преживявате с господарката.

В последвалата напрегната тишина конете тупаха нетърпеливо с копита, а от козината им се издигаше пара. От ноздрите им излитаха бели облачета. Картината беше толкова автентична, че неочаквано изпитах страх. Никога преди сънищата ми не са били толкова реалистични.

Мъжът с наметката тръгна по покритата с обли камъчета пътека, която водеше към странноприемницата. Краищата на съня изчезнаха подире му и след кратко колебание аз го последвах, понеже се опасявах да не би и той да изчезне, ако не съм наблизо. Шмугнах се зад него през вратата на странноприемницата.

По средата на стената в дъното имаше огромна пещ с почернял комин. От двете страни на пещта на големи пирони висяха дървени купи, тенекиени канчета и съдове. В ъгъла имаше три бъчви. Пред тях, свито на кълбо, спеше краставо куче. По пода се валяха катурнати столове и мръсни съдове и чаши, но той и бездруго трудно можеше да се нарече под. Беше просто пръст, отъпкана и поръсена с дървени стърготини, а щом стъпих на него, калта, която вече бе полепнала по стъпалата ми, попи прашната пръст. Мечтаех за горещ душ, но в този момент вниманието ми привлякоха десетина посетители, настанили се на масите в странноприемницата.

Повечето от мъжете имаха дълга до раменете коса и странни остри бради. Панталоните им бяха провиснали и натъпкани във високи ботуши, ръкавите на ризите им бяха широки и издути. Носеха шапки с широка периферия като поклонници.