Кръстоносци в космоса

— Ррр… — запелтечих аз. Той забави ход и аз направих усилие да кажа това, което мислех. — Разбира се, сир, свети Георги — или, боя се, по-скоро свети Дисмас, покровителят на мошениците — трябва да ви е покровителствал. Обаче…

— Обаче какво? — ме подкани нетърпеливо. — Не се страхувай да кажеш каквото мислиш, братко Парвус. — И добави с любезност, която ми се струваше напълно незаслужена: — Понякога си мисля, че в главата на тези кльощави рамене има повече от ума на всичките ми командири, взети заедно.

— Е, добре милорд. — смотолевих аз. — Вие изтръгнахте отстъпки от онези, но за малко. Както предвиждате, те ще проявят предпазливост, докато ни проучват. Въпросът е колко дълго можем да се надяваме, че ще ги заблудим. Това е раса, управлявала империя векове наред. Те положително имат опит в общуването с многобройни непознати народи, съществуващи при най-различни условия. Съдейки по нашата малобройност, по архаичните ни оръжия, по липсата на летателни машини, създадени от собствената ни цивилизация, няма ли скоро да открият истината и да ни атакуват с превъзхождащите ни сили?

Устните му сурово се свиха. Хвърли поглед към голямата палатка, където бяха настанени жена му и децата му.

— Разбира се — каза баронът. — Аз нямам друга надежда, освен да печеля време.

— И тогава какво? — не преставах аз.

— Не знам. — И като се извърна към мен, свиреп като връхлитащ ястреб, добави: — Но това е моя тайна, не разбираш ли? Откровен съм пред теб като на изповед. Но ако се разчуе това, ако хората ни разберат колко съм угрижен и как наистина не знам какво да правя… с всички нас е свършено.

Кимнах разбиращо. Сър Роджър заби шпори в хълбоците на коня и влетя на галоп в лагера, подвиквайки като момче.

ГЛАВА ДЕВЕТА

По време на дългото чакане, докато дойде пладне, господарят събра командирите си на съвет. Набързо бе скована импровизирана маса пред голямата палатка и ние всички седнахме край нея.

— По Божията милост — каза той — ние сме пощадени за малко. Може би сте забелязали, че аз дори ги накарах да приземят всичките си кораби. Ще се опитам да получа колкото се може по-дълъг отдих. Това време трябва да бъде оползотворено. Трябва да подсилим отбраната си. Също така ще претършуваме този форт, за да потърсим преди всичко карти, книги и други източници на информация. Онези от нашите хора, които притежават някакви технически умения, трябва да изучат и изпробват всяка машина, която открием, за да се научим да издигаме силови екрани, да управляваме летателни машини от всякакъв вид и всички други неща, които ще ни позволят да се противопоставим като равни на нашите врагове. Но всичко това трябва да стане тайно, в места, скрити от очите на противника. Защото ако те разберат, че не сме напълно наясно с всички технически постижения, тогава… — и се усмихна, прокарвайки пръст през гърлото си.

Добрият отец Симон, неговият капелан, леко пребледня.

— Необходимо ли е всичко това? — попита боязливо.

Сър Роджър кимна:

— Имам работа и за теб. Брат Парвус ще ми е нужен да ми превежда от уерсгорски. Но ние имаме един затворник, който говори латински…

— Не бих казал това, сир — намесих се аз. — Неговите склонения са ужасни, а това, което прави с неправилните глаголи, не бива да бъде описвано в благовъзпитана компания.

— Въпреки това, докато научи сносно английски, на него ще му е необходим някой духовник, за да води разговори. Разбираш ли, той трябва да може да обяснява всичко онова, което нашите момчета, изучаващи пленените машини, не разбират, и да се научи да превежда на всеки друг уерсгорец, когото пленим и бихме искали да разпитаме.

— Добре, но ще се съгласи ли? — попита отец Симон. — Това е един непокорен езичник, сине мой, ако изобщо има душа. Например само преди няколко дни, още бяхме на кораба, отидох в килията му и тъй като се надявах да смекча неговото кораво сърце, започнах да му чета за поколенията от Адам до Ной. Но едва бях стигнал до Яфет, когато забелязах, че това същество е заспало!

— Доведете го тук — заповяда господарят. — Намерете също така Едноокия Хюбърт и му кажете да дойде с целия си инструментариум!

Докато чакахме, говорейки шепнешком, Алфред Едгарсон забеляза, че съм нещо унил.

— Кажи, братко Парвус, какво те мъчи? Според мен няма от какво толкова да се боиш, ти си божи човек. Даже ние, останалите, ако се държим богоугодно, няма от какво да се страхуваме освен от това, че ще се поизпотим малко в чистилището. А след това ще се присъединим към Архангел Михаил, който ще ни зачисли на караулна служба до стените на рая. Не е ли така?

Не ми се щеше да ги обезсърчавам, като им кажа какви мисли се въртяха в главата ми, но когато те настояха, аз рекох:

— Уви, добри хора, може би вече ни е сполетяло нещо по-лошо.

— Така ли? — изрева сър Брайън Фитцуилям. — Какво е то? Стига само си хленчил.