Кръстоносци в космоса

— О, да, сир, да, тъй значи. — Единственото сълзливо око на стареца проблесна. Потри ръце и изхихика. — О, благодаря, сир. Не чи има кво да възразя, че туй не е мястото на стария Хюбърт, а той знай свойто скромно място — той, дето е служил кат мъж и кат момче, па и неговия баща и дядо пред туй, като палач при благородния род Дьо Турнвил. Не, сир. Аз зная свойто място и държа на него кат на Десетте заповеди от Писанието28. Но Бог ми е свидетел, вий накарахте бедния стар Хюбърт много да мързелува всичките тез години. Виж, вашия баща, сир, сър Реймънд, дето му казвахме Реймънд Червената ръка — туй беше човек, дето ценеше занаята! Макар че аз помня и баща му, вашия дядо, милорд, стария сър Невил, дето му викаха Изтръгнинокът, и неговото правосъдие, за което се носеха легенди из трите графства. По негово време, сир, простолюдието си знайше мястото и благородникът можеше да наеме почтен слуга на разумна цена. Не като сега, дето вий ги пускате само с глоба или може би — след като изкара някой ден в тюрмата. Що така? Ми тва е скандално…

— Стига — рече сър Роджър. — Ей този, синьоликият, се инати. Можеш ли да го накараш да бъде по-сговорчив?

— Ми да, сир! Да, да, да! — Хюбърт пое въздух през беззъбата си уста с нескрито и искрено удоволствие. Той обиколи нашия непокорен затворник, проучвайки го от горе до долу. — Ето туй, сир, сега е друго нещо, сякаш доброто старо време се е върнало, нали — да, да, да. Бог да благослови моя добър, любезен господар! Сега, то се знай, аз съм взел с мене си някои неща, само няколко пресички за смазване на палците и щипци и тем подобни, но ще сколасам набързо, сир, да измайсторя една диба29. Може би ще намерим и един добър тиган с масло. Аз винаги казвам, сир, че в студен и мъглив ден няма нищо по-добро от нажежения до бяло мангал и от един добър горещ тиган с масло. Сещам се за добрия ми стар татко и сълзи потичат в туй старо око. Да, сир, тъй е. Сега нека да видим, да видим, да, да, да, така… — И той започна да мери Бранитар с въжето си. Уерсгорепът се опита да се изплъзне. Той поназнайваше английски достатъчно, за да схване същността на разговора.

— Няма да направите това! — изкрещя. — Никой цивилизован народ никога не би…

— А сега нека само да видим ръчичката ти, ако обичаш. — И Хюбърт извади от торбичката си една стяга за палци и я постави срещу сините пръсти.

— Хм, да, ще пасне съвсем добре. — Той извади комплект малки ножове. „Летото иде — тананикаше си старецът под нос, — кукувицата закука, кукувицата се ви де…“

Бранитар преглътна с мъка от ужас.

— … Но вие не сте цивилизовани — каза с отслабнал глас. Задавяйки се в хрипове и ръмжене, най-сетне рече: — Добре, ще го направя. Проклети да сте вие, глутница зверове. Когато уерсгорците ви смажат, ще дойде и моят ред!

— Готов съм да почакам — уверих го аз. По лицето на сър Роджър просветна усмивка. После то отново помръкна. Недочуващият стар палач все още пресмяташе нещо над своя инструмент.

— Братко Парвус — рече господарят, — би ли… могъл… да съобщиш новината на Хюбърт. Признавам си, нямам сърце да му го кажа.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Утеших нашия стар приятел с мисълта, че ако Бранитар бъде уловен да ни лъже или откаже честно да ни помага по какъвто и да е начин, ще бъде наказан. Тази мисъл го накара да си тръгне с радостно куцукане, за да приготвя диба. Заръчах на пазача на Бранитар да се погрижи уерсгорецът да види тези приготовления.

Най-после времето за срещата дойде. Тъй като повечето от знатните му спътници бяха заети с изучаването на вражеските оръжия, сър Роджър попълни делегацията си, като взе с нас техните съпруги, облечени в най-представителните си тоалети. С изключение на тях ни придружаваха само неколцина невъоръжени войници със заети от благородниците доспехи.

Докато яздехме през полето към подобната на пергела30 постройка, която една машина на уерсгорците бе издигнала за около час между двата лагера от някаква материя с перлен блясък, сър Роджър рече на жена си:

— Не бих те въвличал в подобна опасност, ако имах избор. Но това е необходимо, защото трябва да ги впечатлим с нашата сила и богатство.

Нейното лице остана каменно, обърнато към гигантските, злокобни колони на приземените кораби:

— Аз ще бъда там в не по-голяма опасност, отколкото са моите деца отзад, в павилиона, ми-лорд.

— Прости ми, за Бога! — изпъшка той. — Сгреших. Не биваше да се занимавам с този кораб, а да изпратя вест на краля. Но нима ще ми натякваш тази грешка, докато сме живи?!

— Благодарение на твоята грешка няма да сме живи дълго — му отвърна тя. Той дръпна юздите на коня.

— Ти се закле при венчавката…

— О, да! Нима не удържам клетвата си? Не съм ти отказвала никога своето покорство. — Бузите й пламнаха. — Но само Господ може да командва чувствата ми.

— Няма да ти досаждам повече — каза той глухо.