Кръстоносци в космоса

— Тогава мога да преговарям с теб, докато твоят император бъде известен — отговори сър Роджър и аз преведох.

Затруднен бях с думата „император“. Фактически империята на уерсгорците не приличаше на нищо земно. Най-богатите и влиятелни лица управляваха своите обширни владения с помощта на свита от синьокожи наемници. Те се свързваха помежду си чрез далекоговорители и инспектираха владенията си чрез високоскоростни въздухолети или космически кораби. Освен тях имаше и други класи, които съм споменал по-подробно другаде, като воини, търговци и политици. Но никой не заемаше своя пост в резултат на своя произход. Според законите всички бяха равни, всички имаха право да прилагат неограничено способностите си, за да постигнат определено материално или обществено положение. В действителност те се бяха отказали и от възгледа за семейството. Нито един уерсгорец нямаше фамилно име. Вместо това те бяха заведени под номер в централния регистър. Мъжете и жените рядко живееха заедно повече от две-три години. Децата биваха изпращани в ранна възраст на училище, където и живееха, докато пораснат, тъй като родителите им ги смятаха по-скоро за бреме, отколкото за благословия.

И все пак тази държава, обявена на теория за република на свободни личности, беше на практика по-лоша тирания, отколкото човечеството някога бе познало — дори в безславните дни на Нерон.

Уерсгорците не изпитваха особена привързаност към родните си места. Те не признаваха и обвързващите връзки на родството или дълга. В резултат на това нито един от тях не можеше да намери някой, който да се застъпи за него при нужда пред централната власт. В Англия, когато крал Джон стана прекалено арогантен, той влезе в конфликт с древния закон и с традиционните местни интереси. По тази причина бароните ограничиха неговите прерогативи и с това допринесоха в известен смисъл за свободата на всички англичани. Уерсгорците бяха сервилна раса, неспособна да протестира при някое произволно решение на висша инстанция. „Издигане според заслугите“ означаваше единствено „издигане според ползата на имперските министри от дадена личност“.

Но аз се отклоних от темата — един лош навик, заради който на моя архиепископ често му се налагаше да ме кори. Връщам се следователно към онзи ден и към онова място от седеф, към момента, когато Харуга обърна ужасните си очи към нас и каза:

— Изглежда, че сред вас има две разновидности. Или може би два вида?

— Не — каза един от неговите офицери. — Два пола, уверен съм. Те несъмнено са бозайници.

— Ах, да… — И Харуга се взря в дамите с дълги рокли на другия край на масата, чиито деколтета бяха дълбоко изрязани според тогавашната безсрамна мода. — Виждам.

Когато предадох това на сър Роджър, той рече:

— Кажи им, в случай че са толкова любопитни, че нашите жени владеят мечовете не по-зле от мъжете.

— Аха… — Харуга рязко се обърна към мен. — Тази дума „меч“ за режещо оръжие ли се използва?

Нямах време да се консултирам с господаря, затова отговорих, молейки се в себе си да запазя хладнокръвие.

— Да. Вие сте виждали тези оръжия у нашите хора в лагера. Смятаме ги за най-доброто оръжие в ръкопашен бой. Питайте за това някои от оцелелите от гарнизона на Гантура.

— М-да… — Един от уерсгорците изглеждаше угрижен. — Ние векове наред пренебрегвахме тактиката на близкия бой, наместнико Харуга. Изглеждаше излишно. Спомням си обаче една от нашите гранични схватки с джайрите, която остана неразгласена пред обществеността. Тя се случи на планетата Улоз IV и тогава джайрите използваха дълги ножове с неприятни за нас последици.

— За специални цели… да, да. — Харуга се намръщи. — И все пак остава фактът, че тези нашественици се придвижват наоколо върху гърба на животни…

— Които нямат нужда от гориво, наместнико, като изключим растителността.

— Но които не могат да устоят на енергиен лъч или на шрапнел. Техните оръжия са от праисторическо време. Те пристигнаха тук не на един от своите кораби, а на един от нашите… — Той прекъсна мърморенето си и излая срещу мен: — Слушай какво. Изчаквах достатъчно дълго. Или се оставете на нашето правосъдие, или ще ви унищожим.

Преведох казаното.

— Силовият екран ни предпазва от вашите лъчеви оръжия — отвърна сър Роджър. — Ако искате да ни атакувате по земя, ще ви приготвим добро посрещане.

Харуга стана лилав.

— Нима си представяте, че силов екран ще спре експлозивен снаряд?! — изрева той. — Ами че ние бихме могли да изстреляме само един снаряд, да го оставим да избухне вътре зад вашия екран и да ви избие до крак!

Сър Роджър не беше толкова смутен като мен.

— Чухме вече да се говори за такива експлозивни оръжия — ми каза той. — Естествено, синьоликият се опитва да ни сплаши с приказките, че може да ни види сметката с един-единствен удар. Нито един кораб не може да пренесе толкова много барут. Да не би да ме взема за някакъв селяндур, който би повярвал на приказките на всеки ментарджия?! Допускам обаче, че би могъл да изстреля множество експлозивни снаряди срещу нашия лагер.

— Е, и какво да му отговоря? — попитах уплашено.

Очите на барона заблестяха.