Кухата игла

Раймонд заобиколи някогашния манастир, за да пресече отстъплението на непознатия, и Албер скоро я изгуби от погледа си. Бързо слезе по стълбите, без да откъсва очи от развалините, и затича право към аркадата. На тридесет крачки оттам намери Раймонд, която търсеше Виктор.

— Какво има?

— Не можахме да го заловим — отвърна Виктор.

— Малката врата?

— Оттам идвам… ето ключа.

— Все пак трябва…

— Няма да ни се изплъзне… Най-много след десет минути този разбойник ще бъде в ръцете ни.

Събудени от гърмежите, чифликчията и синът му дойдоха в замъка. Оказа се, че не са срещнали никого.

— Дявол да го вземе! — извика Албер. — Този нехранимайко не може да е напуснал развалините… Сигурно ще го намерим в някоя дупка.

Започнаха систематично да претърсват, като преглеждаха всеки храст и отстраняваха увития около клоните бръшлян. Увериха се, че параклисът е добре затворен и няма счупено стъкло. Заобиколиха манастира, прегледаха всички затънтени кътчета. Търсенето не даде никакъв резултат.

Намериха само едно нещо: точно на мястото, където бе паднал човекът, ранен от Раймонд, откриха шофьорски каскет от жълтеникавочервена кожа. Нищо друго.

* * *

В шест часа сутринта жандармерията на Увил ла Ривиер бе уведомена за станалото, а в десет часа два файтона се спуснаха по лекия наклон, който водеше към замъка. В единия пътуваха помощник-прокурорът и съдебният следовател, придружен от секретаря си. В другия седяха двама млади репортери, представители на „Журнал дьо Руан“ и на голям парижки вестник.

Старият замък се показа. В него живееше граф Дьо Жевър с дъщеря си Сюзан, прелестно русокосо създание, и с племенницата си Раймонд дьо Сен Веран, която бе прибрал преди две години, защото смъртта бе отнела родителите й. В замъка водеха тих, приятен и редовен живот. Разхождаха се с чадърчета. Само от време на време ги посещаваха няколко съседи. Графът — висок, строен мъж с посивяла коса — макар и много богат, управляваше сам и надзираваше своето грамадно имение с помощта на секретаря си Дювал.

Като влезе в залата, съдебният следовател веднага изслуша доклада за станалото. Макар арестуването на злосторника да се смяташе за необходимо, не бързаха особено много с него. Нямаше защо да се страхуват, че злодеят ще избяга: всички изходи на парка се охраняваха строго.

Малката група премина през стаите на първия етаж и се качи на втория. Правеше впечатление образцовият ред в салона. Всички мебели се намираха на местата си. В дъното, закачени на стената, висяха четири картини в стари рамки, които представляваха митологични сцени. Бяха знаменитите картини на Рубенс, завещани на граф Дьо Жевър.

— Ако целта на това престъпление е била кражба, тя не е извършена в този салон — забеляза господин Фийол. — Първото нещо, което крадецът би трябвало да направи, е да вземе тези картини със световна известност.

— Може би не е имал време?

— Ще се опитаме да разберем това.

В този момент влезе граф Дьо Жевър, придружен от доктора. Поздрави двамата представители на властта и отвори вратата на будоара. В него цареше пълен хаос. Два стола лежаха на земята, масата бе счупена, а върху разхвърляните по пода книжа се забелязваха капки кръв.

Докторът повдигна платното, което закриваше трупа. Облечен в обикновените си дрехи, Жан Дювал лежеше по гръб. Когато свалиха вратовръзката и яката му, забелязаха на гърдите до шията раничка.

— Смъртта сигурно е последвала моментално — забеляза докторът. — Един удар с нож е бил достатъчен.

— Както изглежда, престъплението е било извършено със същия нож, който видях в залата на камината до кожения каскет — подхвърли съдебният следовател.

— Да — потвърди граф Дьо Жевър, — този нож е бил взет от тук. Той е от същата сбирка, от която племенницата ми Раймонд дьо Сен Веран е грабнала пушката. А шофьорският каскет сигурно принадлежи на убиеца.

Господин Фийол подробно разгледа стаята, зададе няколко въпроса на доктора, после помоли граф Дьо Жевър да разкаже всичко, което знаеше. Графът разказа следното:

— Събуди ме Жан Дювал. Спях неспокойно и ми се стори, че чувам някакъв шум. Като отворих очи, видях пред мен секретаря ми… Стоеше до леглото със свещ в ръка и напълно облечен… Това не ме учуди, защото той често работи до късно след полунощ. Изглеждаше много възбуден и ми каза тихо: „В салона има някой.“ Наистина чух шум. Станах и полека отворих вратата на будоара. В същия миг другата врата, която води към големия салон, се отвори, някой се хвърли върху мен и ме зашемети с удар в слепоочието. Не мога да ви разкажа всичко подробно, защото стана извънредно бързо.

— А после?

— После вече нищо не зная… изгубих съзнание… Когато дойдох на себе си, Дювал лежеше край мен смъртно ранен.

— Никого ли не подозирате?

— Никого.

— Нямате ли неприятели?

— Не знам.

— Дювал също ли няма неприятели?

— Дювал? Неприятели?! Той беше най-добрият човек, когото познавах. От двайсет години, откакто ми е секретар и доверен човек, всички се отнасяха към него с гореща симпатия.

— Все пак извършено е нападение и убийство. Трябва да има причини за това.

— Причината ли? Просто кражба.