Кухата игла

Изидор Ботрьоле разказваше всичко това откровено, просто и дори малко наивно. Дори господин Фийол започна да го слуша по-доверчиво.

— И доволен ли сте от пътуването си?

— Във възторг съм. Още повече, че никога не съм участвал в дело като това, в което се вижда, че фактите се изясняват един след друг и постепенно изплува вероятната истина.

— Вероятната истина! Много бързате, млади момко! Да не би вече да имате мнение за загадката?

— О, не! Но, струва ми се, има известни положения, при които не може да се стигне до някакво заключение, но има други толкова ясни и определени, че остава само да се направи заключението.

— А, става много интересно. Трябва да си призная за мой срам, че още нищо не зная. И тъй, според вас установените преди малко факти сами се обясняват?

— А нима мислите другояче?

— Чудесно! Значи, ако ви попитам какви предмети са били откраднати от този салон…

— Ще ви отговоря, че зная.

— А ако ви попитам за името на убиеца?

— Ще ви го кажа.

Тези думи направиха силно впечатление на присъстващите.

— Вие знаете името на убиеца?

— Да.

— И може би къде е той сега?

— Да.

— И можете още сега да направите пред нас тези потресаващи разкрития?

— Веднага, да… или по-добре след час-два, за да присъствам докрай на започнатото следствие.

— Не, не, още сега, млади човече!

В този момент Раймонд дьо Сен Веран, която до този момент не сваляше очи от Ботрьоле, се приближи до господин Фийол, поколеба се и каза:

— Господин следовател, бъдете така добър да попитате този младеж с каква цел се разхождаше вчера по пътя край малката врата.

Тези думи направиха разтърсващо впечатление.

— Вие сте ме видели вчера? — смаяно попита Изидор. Раймонд остана замислена, с втренчен в Ботрьоле поглед, като че ли искаше да затвърди убеждението си, и решително продължи:

— Вчера, в четири часа следобед, когато излезнах от гората на пътя, срещнах един младеж, облечен като него и със същата брада. И ясно забелязах, че се крие.

— И това бях аз?

— Не мога с положителност да твърдя, защото смътно си го спомням. Но все пак… все пак почти съм сигурна… иначе приликата би била поразителна…

Господин Фийол съвсем се смути:

— Какво ще кажете?

— Че госпожицата се лъже. Много лесно мога да докажа това само с една дума. Вчера по това време бях във Вьол.

— Това трябва да се докаже… непременно трябва да се докаже. Пристав, нека един полицай придружи господина!

Върху лицето на Изидор Ботрьоле се изписа силно безпокойство.

— Много ли ще продължи това? Моля ви да побързате със справката.

— Защо?

— Баща ми е стар. Ние много се обичаме… и не бих желал да му причинявам неприятности.

— Още довечера… или най-късно утре сутринта ще знам какво да направя.

Времето течеше. Следователят изследва още веднъж развалините, но пак безрезултатно. След това потегли за Диеп.

Настъпи нощта. Трупа на Жан Дювал пренесоха в друга стая, защото будоарът трябваше да остане затворен. Сюзан, Раймонд и две местни селянки останаха да бдят. Долу, под наблюдението на един полицай, Изидор Ботрьоле спеше върху скамейка в бившата молитвена стая. Около замъка и край стените бдяха стражари, чифликчията и няколко селяни.

До единайсет часа всичко беше тихо, но в единайсет и десет от другата страна на замъка се разнесе изстрел.

— Внимание! — извика приставът. — Нека двама останат тук… Вие, Фосие, и вие, Льоканю… Останалите след мен!

Всички затичаха и заобиколиха замъка отляво. В мрака се мярна бягаща фигура. Веднага след това втори изстрел ги привлече още по-нататък, почти до самия чифлик. В това време, когато стигнаха до оградата на овощната градина, вдясно от къщата на чифликчията нещо пламна. Веднага след това се издигна огнен стълб. Гореше напълнената догоре със слама плевня.

— Това е работа на разбойниците! — извика приставът. — Те са близко. Трябва да ги настигнем!

Но трябваше да се гаси и пожарът, който се усилваше от вятъра и заплашваше къщата на чифликчията. Граф Дьо Жевър пристигна на местопроизшествието и ги ободри, като обеща голяма награда. Към два часа сутринта успяха да потушат пожара. Преследването стана безсмислено.

— Нека да почакаме до сутринта — каза приставът. — Те сигурно са оставили следи. Ще ги намерим.

Той отиде заедно с графа към развалините и извика:

— Льоканю! Фосие!

И другите стражари затърсиха другарите си. Скоро ги намериха на няколко крачки от малката врата. Лежаха на земята вързани, със запушена уста и вързани очи.

— Господин графе — каза тихо приставът, — изиграли са ни като малки деца! Изстрелът, нападението, пожарът… всичко това е било нагласено, за да ни отвлекат натам… А в това време са вързали хората ни и са си свършили работата.

— Каква работа?

— Прибирането на ранения, дявол да го вземе!

— Хайде де, така ли мислите?

— Дали мисля?… Това е самата истина. Хрумна ми преди десет минути. Глупак съм, че не се сетих по-рано. Щяхме да ги пипнем всичките — тупна той с крак от яд. — Но, дявол да го вземе, откъде ли са минали? Откъде са го вдигнали? И той къде се е крил? Днес обиколихме всичко, а един човек, още повече ранен, не може да се крие в тревата. Цялата история прилича на магия.