Кухата игла

— Не… не мога… това е ужасно… Прости ми, Раймонд… старата жена е там. Остани тук, Ботрьоле, пази я!

Спусна се покрай ограждащия чифлика храсталак, обиколи го и затича към вратата, която бе обърната към равнината.

Раймонд, която Изидор не можа да задържи, пристигна почти едновременно с него. Скрит зад дърветата, Изидор видя трима мъже в пустата алея, която водеше от чифлика към пътя. Единият от тях, най-високият, вървеше напред, а другите двама държаха под ръка жена, която се опитваше да се отскубне и охкаше жално.

Здрачаваше се, но Ботрьоле позна Шерлок Холмс. Жената изглеждаше много възрастна. Бяла коса ограждаше бледото й лице.

Четиримата се приближиха.

Стигнаха до вратата. Холмс отвори едното крило. В този момент Люпен излезе напред и се изправи. Застана пред англичанина високомерно и гордо.

Дълго време двамата се гледаха. Една и съща омраза бе изписана на лицата им. Не помръдваха.

— Заповядайте на хората си да пуснат тази жена! — със странно спокойствие изрече Люпен.

— Не.

Като че ли и двамата се страхуваха и събираха всичките си сили. Не произнесоха излишни, предизвикателни и насмешливи думи. Настъпи пълна тишина, гробна тишина.

Онемяла от ужас, Раймонд очаквате изхода от мълчаливата борба. Ботрьоле я улови за ръцете и тя не можете да помръдне.

След миг Люпен повтори:

— Заповядайте на хората си да пуснат тази жена!

— Не.

Тогава Люпен започна:

— Слушай, Холмс…

Но млъкна, като разбра смешната непотребност на думите. Какво представляваха заплахите за този безкрайно горд и силен човек, който се казваше Холмс?

Решен на всичко, той бързо мушна ръка в джоба на палтото си. Англичанинът изпревари движението му, скочи към пленницата и долепи дулото на револвера си до челото й.

— Не мърдай, Люпен, me стрелям!

Двамата му другари извадиха револверите си и ги насочиха към своя противник. Арсен се изправи, овладя се, мушна ръце в джобовете, откри гърди и повтори:

— Холмс, за трети път, остави тази жена на мира…

— Забранено ли е докосването до нея? — подигравателно забеляза англичанинът. — Стига, стига, остави шегите настрана! Ти не се казваш Валмер, нито Люпен. Това име си откраднал, както си откраднал и името Шармерас. А тази, която представяш за своя майка, е Виктор, твоя стара съучастница, която те е отгледала…

Холмс направи грешка. Обзет от безумното си желание да отмъсти, той погледна Раймонд, която изпадна в ужас от тези разкрития. Арсен се възползва от неблагоразумието му. Стреля.

— По дяволите! — изрева Холмс, като отпусна засегнатата от куршума ръка. И като се обърна към хората си, заповяда: — Стреляйте!

Но Арсен се хвърли върху тях и след две секунди полицаят отдясно падна с пронизани гърди, а другият се търколи до вратата със счупена челюст.

— Вържи ги, Виктор… А сега, англичанино, нека си видим сметките…

Но Холмс успя да вдигне револвера с лявата ръка и се прицели в Люпен.

Изстрел… Вик на отчаяние… Раймонд се спусна между двамата мъже, залитна, улови се за гърлото, изправи се, пак залитна и падна в краката на Люпен.

— Раймонд, Раймонд!…

Той се наведе, взе я на ръце и я притисна до себе си.

— Мъртва! — прошепна.

За миг всички се вцепениха. Холмс изглеждаше смутен. Виктор шепнеше:

— Дете мое… дете мое…

Ботрьоле се приближи към младата жена и се наведе, за да я прегледа.

— Мъртва!… Мъртва! — повтаряше Люпен, сякаш не можеше да повярва на думите си.

Лицето му се изкриви от ужас и скръб. Обзет от луда ярост, безсмислено замаха и закърши ръце, затропа с крака като обхванато от смъртно страдание дете.

— Нещастнико! — извика в пристъп на омраза.

Със страшен удар повали Холмс, сграбчи го за гърлото. Англичанинът захърка, без да оказва каквато и да било съпротива.

— Дете мое, дете мое — замоли се Виктор.

Изидор тичешком се приближи. Но се оказа, че Люпен вече е пуснал Холмс и плаче, проснат на земята до неприятеля си.

Трагична сцена! Изидор никога нямаше да я забрави, защото знаеше как Арсен обича Раймонд и какви жертви направи този голям авантюрист, за да бъде щастлива тя.

Нощта вече обвиваше полето с мрачен покров. С вързани ръце и крака тримата англичани лежаха във високата трева. Далечна песен наругай тържествената тишина на равнината. Пееха работниците от чифлика, които се връщаха от работа.

Арсен се изправи. Заслуша се в монотонните гласове. Тъжно погледна щастливия чифлик, където искате мирно да живее с Раймонд. После се загледа в нея, любещата жена, убита от любовта си, заспала вечния си сън.

Селяните се приближаваха.

Арсен Люпен се наведе, хвана я със силните си ръце, вдигна я и тръгна.

— Хайде, да си вървим, Виктор.

— Да си вървим, дете мое.

— Сбогом, Ботрьоле!

И натоварен със скъпоценния си товар, последван от старата жена, мълчалив и суров, той тръгна към морето и изчезна в нощния мрак…