Лицето

При изпълнение на дълга си детективите, разследващи убийства, рядко биваха черпени и никога не им се сервираше с копринени салфетки. Особено от жените на изчезнали мъже, за които полицията бе направила срамно малко.

Както се разбра, Максуел Далтън бе изчезнал преди три месеца. Рейчъл се бе обадила в полицията да съобщи за изчезването му, когато не се бе прибрал четири часа след приключването на следобедната си лекция.

Полицията, естествено, не бе проявила интерес към случая на пълнолетен, изчезнал само преди четири часа, нито се бе трогнала, когато той не се появи след ден, два, три.

— Полицията твърди — каза Рейчъл на Хазарт, — че живеем във време, когато шокиращо голям брой съпрузи — мъже или жени — се запиляват с дни по сбирки, където се тъпчат с наркотици, или внезапно решават да изкарат една седмица в Пуерто Валярта с някоя лека жена, която са срещнали преди десет минути в „Старбъкс“, или да напуснат завинаги семейството си без предупреждение. Когато се опитах да им обясня що за човек е Максуел, те не ми повярваха — няма такива съпрузи, на които да може така да се разчита. Бяха сигурни, че ще се появи след време с кървясали очи, гузен вид и венерическа болест.

След време, когато Максуел Далтън бе отсъствал достатъчно дълго, за да се замислят дори съвременните власти, от полицията разрешиха официално да го обявят за изчезнал. Това не бе предизвикало особено раздвижване по издирването му, което бе огорчило Рейчъл, защото тя бе живяла със заблудата, че изчезването на човек предизвиква разследване, което е само с една степен по-малко интензивно от това на убийство.

— Не когато става въпрос за пълнолетен — обясни Хазарт — и не когато няма признаци за насилие. Ако бяха намерили изоставената му кола…

Колата му обаче не бе намерена, нито изхвърленият му портфейл, изпразнен от съдържание, нито нещо друго, което да подсказва наличието на външна намеса. Беше изчезнал така безследно, както кораб, навлязъл в Бермудския триъгълник, но неизлязъл от него.

— Сигурен съм, че вече са ви питали — рече Хазарт, — но трябва и аз да попитам — съпругът ви имаше ли врагове?

— Той е добър човек — отвърна Рейчъл, както се очакваше, но после добави нещо неочаквано. — И като всички добри хора в един долен свят, разбира се, има врагове.

— Кои са те?

— Една банда разбойници в клоаката, наречена университет. Ох, не бива да съм толкова крайна — има и много добри хора, които работят там. За съжаление, Катедрата по английски е в ръцете на мошеници и психопати.

— Мислите, че някой от катедрата може…

— Едва ли — призна Рейчъл. — Те знаят само да бърборят, при това безсмислици. — Тя му предложи още кафе, но той отказа. — Как се казваше човекът, чието убийство разследвате?

Той й бе казал само толкова, колкото бе необходимо, за да я накара да го приеме, и нямаше намерение да се впуска в подробности. Дори не бе споменал, че вече бе проследил и застрелял убиеца на Рейнърд.

— Ролф Рейнърд. Вчера го застреляха в Западен Холивуд.

— Мислите ли, че неговият случай може да е свързан със случая на мъжа ми? Имам предвид с нещо повече от това, че е посещавал курса му по литература?

— Възможно е — рече той. — Но е малко вероятно. Не бих…

Колкото и да бе странно, тъжната усмивка я направи още по-хубава.

— Разбирам — отвърна тя на това, което той се бе поколебал да изрече. — Няма да започна да храня излишни надежди. Но няма и да ги забравя.

Когато Хазарт стана, за да си тръгне, на вратата се позвъни. Посетителката се оказа възрастна чернокожа с побеляла коса и най-елегантните ръце, които полицаят бе виждал някога, с тънки дълги пръсти, пъргави като на младо момиче. Беше учителката по пиано, дошла за урока на десетгодишната дъщеря на семейство Далтън.

Привлечена от мелодичния глас на учителката си, малката Емили слезе по стълбите навреме, за да бъде представена на Хазарт, преди да си тръгне. Тя имаше хубостта на майка си, но не и нейната твърдост. Долната й устна се разтрепери и очите й се замъглиха, когато каза:

— Ще намерите татко, нали?

— Ще направим всичко възможно — увери я Хазарт от името на отдела с надеждата, че обещанието му ще се сбъдне.

След като излезе на площадката на стълбището, той се обърна към Рейчъл Далтън.

— Следващото име в списъка ми е на колега на съпруга ви от Катедрата по английски. Може би го познавате. Владимир Лапута.

Също както и тъгата, гневът не помрачи красотата на Рейчъл.

— Той е най-страшната хиена от всичките там. Макс го презираше… презира. Преди шест седмици господин Лапута ме посети да изкаже съчувствието и загрижеността си, че няма новини за Макс. Мога да се закълна, че… гадината ме проверяваше дали не съм започнала да се чувствам самотна в леглото.

— Велики боже! — потресе се Хазарт.

— Жестокостта, господин Янси, е не по-малко присъща на средния университетски преподавател, отколкото на средния член на улична банда. Тя просто се изразява по различен начин. Времето на благовъзпитания учен, зареян в облаците и отдаден само на търсенето на изкуството и истината, отдавна е отминало.