Лицето

Двайсет и две калинки в малко стъклено бурканче. Защо не двайсет и три или двайсет и четири? За разлика от котето кутия то не бе и наполовина пълно. Защо не бе напълнено с петдесет калинки до капачката?

Беше вторник, 22 декември.

Глава 87

Корки се премести от средата на пейката към външната стена на гондолата и Тротър му каза:

— Полека, полека!

Внезапното преместване на тежестта от 77 килограма можеше да накара кораба да се разклати и дори да се разлюлее, което бе прекалено рисковано толкова близо до покрива.

Корки се опря на перилата и с бавни движения прехвърли краката си един по един извън гондолата, а Тротър използва собственото си тегло за уравновесяване, премествайки се върху пейката към десния борд, и с таблото за управление поддържаше кораба в правилно положение.

Дирижабълът се клатеше, но не опасно.

По сигнал на Тротър Корки се измъкна изцяло извън гондолата, но не се пусна веднага от нея. Отначало той увисна, хванат с две ръце за перилата, докато пилотът успее да компенсира изменението в разпределението на тежестта.

Когато балансът бе постигнат, Корки пусна перилата с лявата си ръка и се хвана по-ниско за скоба върху резервоара за баласт, после направи същото с дясната си ръка. Металът беше студен и влажен, но благодарение на покритите с найлон кожени ръкавици той успя да се хване здраво.

Погледна надолу и видя, че краката му се люлееха на четирийсет и пет-петдесет сантиметра от покрива.

Не смееше да скочи от толкова високо. Макар че най-вероятно щеше да запази равновесие, щеше да вдигне много шум и да привлече вниманието на охраната в стаята, която заемаше половината от втория етаж на сградата.

Явно Тротър също съзнаваше проблема. Той изпусна малко хелий и дирижабълът се смъкна, докато Корки усети покрива под краката си. Стъпи първо с единия си крак и след това с другия, той пусна скобата върху резервоара за баласт. Беше се приземил леко като Питър Пан.

Освободен от неговата тежест, дирижабълът веднага се вдигна три-четири метра нагоре. Опашката му започна да изпреварва останалата част, което не беше хубаво, но Тротър насочи перките така, че да повдигне носа, и оправи положението на кораба още докато го обръщаше, за да поеме по обратния път, на който щеше да бъде сам.

Когато хванеше момчето, Корки щеше да напусне Палацо Роспо показно с един от автомобилите от първокласната колекция на Манхайм.

Когато се върнеше в разрушения замък и завържеше дирижабъла за камиона и дърветата, Тротър щеше да застреля двамата мъже, които му бяха помагали от земята. Макар че това щеше да разбие сърцето му, той щеше да изостави дирижабъла и да отиде пеша до колата, която бе паркирал преди това на две преки от мястото.

Веднага след като се завърнеше в дома си в Малибу, той щеше да смени колата и да отпътува, разделяйки се завинаги с живота си като Джак Тротър. И може би никога нямаше да осъзнае, че бе повярвал на лъжата, че един истински агент от Националната агенция за сигурност се бе споразумял с него да го изтрие от всички правителствени архиви и да му даде възможност да живее от тук нататък като призрак, защото той и без това се канеше да живее като призрак и би могъл да убегне от вниманието на властите изцяло благодарение на собствените си усилия.

Следствието по отвличането на Елфрик Манхайм навярно щеше да стигне до задънена улица, когато откриеха връзката между дирижабъла и Тротър в Малибу. Нямаше никакъв начин да разберат какво ново име бе възприел, как щеше да изглежда и къде щеше да е отишъл.

Ако някой ден, колкото и да бе невероятно, те се доберяха до Тротър, единственото име на съучастник, който той можеше да им даде, беше Робин Гудфелоу, висш таен агент.

Стъпил върху мокрия покрив, Корки направи внимателно две крачки напред. Ботушите му бяха направени специално за зимни условия със сняг и хлъзгав лед. Хлъзгавите от дъжда плочи от аспид не би трябвало да представляват проблем за него.

Въпреки това едно подхлъзване би имало катастрофални последици дори ако успееше да предотврати или преживее падането. Понеже пазачите бяха точно под него, дъждът нямаше да може да прикрие шума, предизвикан от него, затова беше важно да бъде изключително тих.

Отдушникът, който му трябваше, се оказа на мястото, както бе показан в скицата, на по-малко от четирийсет и пет сантиметра по южния склон от върха на покрива.

Чувствайки се като пакостливо дяволче, на Корки му се искаше да затананика някоя песничка или да извърши някакви други лудории. Беше му ясно обаче, че в този случай, както никога досега, той трябва да възпира естествената си склонност към забава.

На изток капитан Куиг фон Хинденбург и неговата Жулвернова джаджа се промушваха през сгъстяващата се мъгла, която се затваряше зад тях и ги скриваше така ефектно, както морето бе крило Немо и Наутилус.

Корки седна на покрива с лице към отдушника, който стърчеше на трийсет сантиметра от повърхността и идваше през тавана от тоалетната в стаята на пазачите.