Лицето

През ситния дъжд и мъглата, през безветрения Бел Еър минидирижабълът на лудия Куиг се носеше също така плавно, както един сън преминава в друг.

Свистенето и съскането на дъжда изцяло прикриваха шума от захранваните с батерии пропелери, така че се създаваше впечатлението, че Корки и нацупеният му пилот пътуват в пълна тишина. Нито слънцето, нито луната не можеха да се похвалят с по-тих възход и преход по небето.

Закачена отдолу под кораба, откритата пътническа гондола приличаше на гребна лодка, само дето носът и кърмата й бяха заоблени. На двете пейки имаше място за сядане за четирима.

Обърнат с лице напред, Тротър седеше зад руля на пейката от страната на кърмата. Намираше се непосредствено пред двигателя, захранването с хелий, и пулта за управление.

Отначало Корки седеше с лице срещу Тротър и гледаше към изминатия от тях път. После се обърна напред и започна често да се навежда извън гондолата ту на едната страна, ту на другата, търсейки ориентири през мъглата.

Върховете на дърветата се виждаха само на няколко стъпки под тях. Без да хвърлят дори и най-слаба сянка заради облаците, които закриваха луната и звездите, те се придвижваха толкова потайно и почти без да раздвижват въздуха, че дори птиците, криещи се по най-високите клони от дъжда, не се разлетяха от страх.

Този богат квартал бе построен сред гора от дъбове, фикуси и вечнозелени видове, като коледно дърво, будистки бор, розов пипер. По-точно казано, гората бе пренесена, за да облече тези хълмове, долчинки и каньони, които в миналото са били полубезплодни пасбища, покрити с дива трева, и неприветливи клисури, обрасли с храсталаци.

За да минат незабелязано над нищо неподозиращия Бел Еър, те трябваше да летят възможно най-ниско в рамките на разумното. Повечето улици из този хълмист район се виеха като серпентини и бяха доста тесни, с огромни дървета от двете страни, които често образуваха тунели и ограничаваха гледката към небето. Стига да не минаваха често над улици и да се възползваха максимално от огромните корони на дърветата, които биха скрили дирижабъла от всички, с изключение единствено на намиращите се точно под него, те биха могли да се промъкнат чак до Палацо Роспо и обратно, без да бъдат забелязани, тъй като жителите в района едва ли биха се разхождали навън и биха се вглеждат в небето в това лошо време.

Полетът от разрушения замък към Палацо Роспо по права линия, както летеше дирижабълът, беше по-малко от километър. При липсата на вятър, както сега, и като използва батерии, корабът можеше да развие максимална скорост от двайсет и четири километра в час. За да не разпръскват мъглата, която им служи за прикритие, те се движеха само с шестнайсет километра в час, така че цялото им пътешествие от врата до врата щеше да трае около три минути.

Корки беше намерил в интернет не само карти и планове на града, но и цяло съкровище от въздушни снимки, направени от властите в щата Калифорния, които показваха от птичи поглед тези достъпни само за малцина уединени места. Мнозинството от домовете в района бяха истински имения, особено тези, над които летяха в момента. Корки бе наизустил формите на покривите и отличителните белези на всяка от царствените постройки по маршрута им.

Тротър също се бе подготвил. Но той не следеше забележителностите с такова внимание, както Корки, защото разчиташе повече на компаса.

Единствената светлина в летателния апарат идваше от компаса, алтиметъра и от останалите инструменти на контролното табло. Те бяха монтирани на въртящи се основи, за да може Тротър да ги нагласява както му е удобно. Но светлината, излъчена от всичките заедно, не бе достатъчна, за да се отрази на повърхността над тях и някой да я забележи.

Разкошните къщи, над които летяха, излъчваха повече светлина от уредите за управление на дирижабъла. Златните й и сребърните отражения проблясваха набързо по търбуха на кораба, сякаш бяха полепнали светещи лишеи.

Те се носеха съвсем ниско над комините, едва на няколко стъпки от мокрите покриви. Бяха толкова близо, че Корки можеше да различи отделни керемиди и плочи, макар че нощта беше тъмна и мъглива.

Възможно беше дете, което не можеше да дочака Коледа, да се взира от прозореца на спалнята си в небето, мечтаейки за шейната с елени, и да види красавеца на Тротър да се носи под дъжда. То можеше да си помисли, че Дядо Коледа е дошъл два дни по-рано с необичаен транспорт.

И ето че най-сетне, след толкова планиране, се появи имението на Манхайм.

Те пресякоха приблизително на дванайсет метра над наблюдаваната ограда, без да ги усетят.

Преминаха и над датчиците за движение, настроени да следят за нежелани гости по земята.

Прелетяха над десетки наблюдателни камери, нито една от които не беше насочена към небето.

Корки не искаше да го свалят при къщата. Той бе решил, че ще слезе много внимателно от гондолата върху покрива на сградата за домакина по поддръжката на двора в задната част на имението.