Читаем Лицето над водата полностью

— Не. Утре наистина ще заработи. След като чакахме толкова дълго. Получили са слабо напрежение и утре възнамеряват да го покачат до максимална стойност.

— Откъде знаеш?

— Зная — отвърна Делагард. — Хрилестите не ме харесват, но ми казват това-онова. Ние сме нещо като бизнес партньори. — Приближи се до Лолър и положи царствено ръката си на перилата, сякаш островът и океанът около него му принадлежаха. — Не ме попита защо аз съм станал толкова рано.

— Вярно.

— Станах да те търся. Първо отидох в твоя ваарг, но те нямаше. Погледнах към долната тераса и като видях някой да се движи там, реших, че може да си ти. И се оказа, че съм познал.

Лолър се усмихна кисело. Нищо в тона на Делагард не подсказваше, че може да е станал свидетел на неприятната случка при електростанцията.

— Доста е раничко да ме търсиш, освен ако не е нещо спешно — подхвърли Лолър. — За приказки имам предвид. — Посочи към хоризонта, където луната все още сияеше. Нямаше и следа от първите утринни лъчи. Кръстът, още по-ярък, след като Слънчев изгрев отсъстваше от небосклона, сякаш пулсираше върху черния фон. — По правило не започвам работа, преди да се зазори. Знаеш го, Нид.

— Проблемът е по-особен — рече Делагард. — И не може да чака. Освен това се решава по-добре на тъмно.

— Медицински проблем?

— Медицински, да.

— С теб ли нещо?

— Да. Но не аз съм пациентът.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Ела с мен.

— Къде? — попита Лолър.

— В корабостроителницата.

Какво ставаше, по дяволите? Делагард се държеше наистина странно. Вероятно беше нещо важно.

— Хубаво — склони Лолър. — Да вървим.


Без да каже нито дума повече, Делагард се обърна и тръгна по пътеката покрай морската стена. Лолър мълчаливо го последва. Пътеката минаваше покрай друга издатина, същата като тази, на която бе построен навесът на електростанцията, и оттук тя се виждаше доста добре. Хрилести непрестанно влизаха и излизаха от постройката, нарамили различни инструменти.

— Хлъзгави негодници! — промърмори Делагард. — Дано електростанцията им гръмне в лицата, когато я пуснат. Ако въобще успеят да я задействат.

Завиха зад издатината и навлязоха в протока, в който бе разположена корабостроителницата на Делагард. Поне засега това бе най-голямата човешка постройка на Сорве, с персонал от десетина души. Корабите на Делагард пътуваха непрестанно между различни острови, пренасяха стоки от едно място на друго, най-различни скромни човешки изделия: риболовни куки, длета и чукове, шишета и буркани, облекло, хартия и мастило, ръкописни книги, пакетирана храна. Флотът на Делагард бе освен това и главният доставчик на метали, пластмаси, химикали и други жизненоважни суровини, добивани по най-мъчителни и допотопни начини на островите. На всеки няколко години Делагард добавяше поредния остров към своята търговска верига. Неговите предци, Делагардите, бяха сред първите предприемачи на Сорве, но Нид постепенно и с неуморни усилия бе разширил своята територия далеч отвъд първоначалните граници.

— Насам — каза Делагард.

Бледорозово сияние озари нощното небе над хоризонта. Звездите изсветляха и малката луна се изгуби в зората на идващия ден. Заливът постепенно придоби изумруден утринен цвят. Докато крачеше зад Делагард, Лолър погледна водата и най-сетне успя да разгледа добре фосфоресциращите същества, които бе видял по-рано. Сега вече се увери, че са усти — огромни плоски торбести създания, достигащи сто метра на дължина: пътешестваха из моретата, раззинали огромните си пасти, и поглъщаха всичко, което им попаднеше. Веднъж месечно десетина или повече от тези твари навлизаха в залива на Сорве и избълваха все още живото и шляпащо съдържание на стомасите си в големите ракитени мрежи, разпънати за тази цел от хрилестите, а те прибираха улова през цялата следваща седмица. „Чудесна сделка за тези негодници — помисли Лолър. — Получават наготово тонове храна. Интересно каква е печалбата за устите?“

Делагард се изкиска.

— Ето я моята конкуренция. Ако мога да изтребя тези чудовища, аз ще снабдявам хрилестите.

— И с какво очакваш да ти плащат?

— Със същото, с което ми плащат за нещата, които им продавам — отвърна Делагард с нескрито презрение. — С полезни елементи. Кадмий, кобалт, мед, калай, арсен, йод, все неща, дето се вадят от проклетия океан. Но в много по-големи количества от жалките подаяния, които ни отпускат сега, или от това, което можем да извличаме сами. Ако успеем по някакъв начин да махнем устите от картинката и същевременно да доставяме на хрилестите същата стока, в замяна ще ми предоставят всичко, което поискам. Привлекателна сделка, казвам ти. Само след пет години ще разчитат на мен за всичките си хранителни доставки. Ще направя цяло състояние.

— Мислех, че вече си го направил. Колко още ти трябва?

— Ти просто не ме разбираш, нали?

— Май не — призна Лолър. — Аз съм само лекар, не съм бизнесмен. Къде е този твой пациент?

— Спокойно, спокойно. Вече сме близо, докторе.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги