Читаем Лицето над водата полностью

Кеят на Джоли беше като пръст от прогнили водораслови стебла, щръкнал на трийсетина метра навътре отвъд морската стена, в далечния край на корабостроителницата. Макар да бе износен и продънен, напукан от вълните и прояден от дървояди и червеи, все още бе сравнително запазен — достопочтен паметник на една отминала епоха. Бе построен от смахнат стар моряк, отдавна преселил се в отвъдното, чудновата реликва на един нещастник, вярващ в утопията, че ще може да обиколи сам целия свят — дори през Пустото море, където никой, който е с всичкия си, не би отишъл, дори до границите на самото Лице над водата, необятния забранен остров много-много далече, великата планетарна загадка, която, изглежда, дори хрилестите не смееха да доближат. Лолър бе седял много пъти тук като дете, заслушан в налудничавите приказки на стареца, в трескавите му, объркани и същевременно завладяващи разкази за невероятните му приключения. Но това беше преди Делагард да вдигне тук своята корабостроителница. По някаква причина той бе оставил кея непокътнат. Сигурно и той навремето е обичал да слуша разказите на стария моряк, помисли Лолър.

Един от рибарските коракли1 на Делагард бе вързан за кея и подскачаше леко на вълните. Близо до него имаше колиба. Изглеждаше достатъчно стара, за да е дом на лудия моряк, но не беше. Делагард спря пред нея, втренчи навъсен поглед в очите на Лолър и натърти:

— Докторе, нали разбираш, че това, което ще видиш вътре, трябва да бъде запазено в тайна?

— Нид, спести ми мелодрамата.

— Говоря сериозно. Обещай ми, че няма да се разприказваш. Защото не е заложен само моят задник. Може да пострадаме всички.

— Ако не ми вярваш, намери си друг лекар. Само че ще ти е доста трудничко в околностите.

Делагард го изгледа навъсено. След това неочаквано се засмя.

— Е, добре. Заповядай.

И побутна вратата на колибата.

Вътре цареше непрогледен мрак и беше много влажно. Лолър подуши характерната миризма на море, силна и тежка, сякаш Делагард бе съхранил вътре частица от него, и на нещо друго — възкисело, дори лютиво, което не му беше познато. Освен това дочу тихи шумове — сумтене, дращене и чегъртане. Делагард ровичкаше зад вратата. След миг драсна клечка и Лолър видя, че държи свитък от изсушени водорасли, завързани в единия край така, че да оформят факла. Мъждива димна светлина озари вътрешността на колибата.

— Ето ги — рече Делагард.

В средата на помещението имаше правоъгълен басейн със стени от гъсто сплетени клони, дълъг около три метра и широк два. Лолър пристъпи към него и надникна. В басейна лежаха три лъскави морски бозайника, познати като гмурци, наредени плътно един до друг като риби в консерва. Яките им перки бяха огънати под неестествени ъгли, а главите им, щръкнали над водата — отметнати назад в признак на неистови терзания. Странният кисел мирис, който бе усетил, идваше от тях. Сега вече не му се струваше толкова неприятен. Гмурецът вляво изсумтя — звук, който говореше за нетърпими болки.

— О, по дяволите! — възкликна Лолър. Вече разбираше гнева на хрилестите. Пламтящите им очи, заплашителното ръмжене. В него също се надигна гняв, бърза и непреодолима вълна, която накара бузата му да заподскача в болезнен тик. — По дяволите! — повтори той и втренчи изпълнен с отвращение и злоба поглед в Делагард. — Какво си направил?

— Виж, ако си мислиш, че те доведох тук само за да ме обвиняваш…

Лолър бавно поклати глава.

— Какво си направил, човече? — промълви той, впил поглед в изплашените очи на Делагард. — Какво си направил, за Бога?

2.

Типичен случай на азотно отравяне, Лолър не се съмняваше в това. Мъчителният начин, по който бяха извити телата на гмурците, бе съвсем показателен. Делагард навярно ги бе накарал да работят на голяма дълбочина в открито море, бе ги оставил долу достатъчно дълго, та ставите, мускулите и мастните им тъкани да попият огромно количество азот, а след това, колкото и да изглеждаше невероятно, те очевидно бяха изплували на повърхността без съответното време за декомпресия. Със спадането на външното налягане азотът се бе разширил, бе навлязъл в кръвния ток и ставите и бе образувал там смъртоносни мехури.

— Пренесохме ги тук веднага щом видяхме, че нещо не е наред — зашепна тревожно Делагард. — Мислех, че ще можеш да направиш нещо. Сетих се, че ще е добре да ги оставим във вода, и затова наредих да напълнят басейна…

— Млъквай — сряза го Лолър.

— Искам да знаеш, че положихме всички усилия…

— Млъквай. Моля те, просто млъкни.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги