Лицето над водата

— Заплетоха се в мрежата — измърмори Делагард. — Но не го разбрахме, докато не ги извадихме. Докторе, има ли нещо, каквото и да е, с което да им помогнем?

— Вторият също издъхна. На този му остават най-много пет минути. Единственото, което мога да направя за него, е да му скърша врата, за да го отърва от мъките.

— Божичко!

— Тъй де. Божичко. Адски мръсна история.

Всичко стана за миг — едно рязко щракване. Лолър остана надвесен над трупа още няколко секунди, с превити рамене, задъхан, завладян от странно облекчение. След това излезе от басейна, отърси се от водата и нахлузи препаската. Сега имаше нужда само от едно — силна, необуздана необходимост: няколко розови капки тинктура от тръпнитревче, които да върнат покоя в душата му. И от баня, след като бе влязъл в басейна с умиращите твари. Но квотата му за къпане през тази седмица бе изчерпана. Можеше да поплува малко, по-късно през деня. Макар че се съмняваше, че ще се почувства отново чист след преживяното.

Изгледа навъсено Делагард.

— Това не са първите гмурци, на които го причиняваш, нали?

Плещестият мъж отвърна дръзко на погледа му.

— Прав си. Не са.

— Нямаш ли чувство за мярка? Зная, че съвестта е непознато понятие за теб, но поне прояви малко разум. Какво стана с другите?

— Умряха.

— Не се и съмнявам. Но какво направи с телата?

— Преработихме ги за храна.

— Страхотно. Колко бяха?

— Ами, беше отдавна. Четирима или петима… не съм сигурен.

— Което означава десет. Хрилестите разбраха ли? Делагард отвърна с „да“ толкова тихо, че Лолър едва го чу.

— „Да“ — имитира го. — Защо ли питам? Хрилестите веднага разбират, когато се месим в живота на местната фауна. И какво казаха, след като научиха?

— Предупредиха ме. — Този път го каза малко по-силно, не с глас на непослушен ученик.

„Ето, започва се — помисли си Лолър. — Сега стигаме до същината на нещата“.

— Какво те предупредиха?

— Да не използвам повече гмурците за моите операции.

— Но както виждам, си го направил. Защо, по дяволите, след като си бил предупреден?

— Сменихме метода. Не смятахме, че ще пострадат. — Гласът на Делагард бързо набираше сила. — Слушай, Лолър, имаш ли дори най-малка представа колко са ценни тези минерали? Могат да променят до неузнаваемост живота на тази жабунясала планета! Откъде да знам, че гмурците ще се натикат право в проклетата мрежа? Бяхме им дали знак да изплуват. Защо се забавиха?

— Не са се забавили. Вече са били омотани. Нито едно разумно същество няма да се задържи доброволно на дълбочина четиристотин метра.

Делагард го изгледа ядосано.

— Ама тези го направиха. Не зная защо, но стана точно така. — Гневът му изчезна, сменен отново с молещото изражение на пациент, преизпълнен с вяра в чудодейните сили на своя лечител. — Лолър, наистина ли няма начин да им помогнеш? Съвсем никакъв?

— Разбира се, че има. Има цял куп от лесни по-лесни начини. Само дето не съм в настроение да се занимавам с това.

— Извинявай. Това беше глупаво. — Делагард изглеждаше дори леко сконфузен. Продължи пресипнало: — Зная, че направи всичко, което ти е по силите. Виж, ако има нещо, от което се нуждаеш, ще наредя да ти го пратят във ваарга. Да ти платя за услугата. Бренди от морско грозде, кошници, наденица, каквото кажеш…

— Бренди — повтори Лолър. — Чудесна идея. За да се напия и да забравя какво видях. — Затвори очи за миг. — Хрилестите вече знаят, че твоите трима гмурци са починали.

— Така ли? Но как е възможно?

— Срещнах ги одеве на брега и едва не ми откъснаха главата. Направо са побеснели. Нали не видя да вървят след мен? — Делагард изведнъж пребледня и се озърна. — Та така. А не съм направил нищо, за което да ми се сърдят. Навъртах се край електростанцията, но досега това не ги е дразнело. Остава да е заради гмурците.

— Наистина ли смяташ така?

— Какво друго може да е?

— Докторе, сядай тогава. Трябва да поговорим.

— Не точно сега.

— Послушай ме!

— Не искам да те слушам, не разбра ли? Не да оставам тук и минутка повече! Пък и без това сигурно вече ме чакат пациенти. По дяволите, още не съм закусвал.

— Докторе, почакай малко. Моля те.

Делагард посегна да го хване за ръката, но Лолър се дръпна. Изведнъж въздухът в колибата, натежал от миризмата на вече разлагащите се тела, му се стори непоносим. Зави му се свят. Дори лекарите имат свой предел. Той заобиколи облещения Делагард и излезе навън. Спря при вратата, пое си въздух и се олюля. Празният му стомах къркореше мъчително. Постепенно гаденето се успокои.

Той се изплю. Нещо сухо, със зеленикави жилки.

Божичко. Каква сутрин!